Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 127

— Мисля, че знам какво имаш предвид — каза Тифани.

„Наистина ли? Да не би да знаеш, какво е да осъзнаваш всяка звезда, всяко стръкче трева? Да. Знаеш. Наричаш го «отваряне на очите отново». Но го правиш само за миг. А ние сме го правили цяла вечност. Без сън, без почивка, само безкрайна… безкрайна опитност, безкрайно осъзнаване. На всичко. И през цялото време. Как ви завиждаме, ах, как ви завиждаме! Блажени сте вие човеците, че можете да си затваряте умовете пред безкрайните студени дълбини на пространството! Вие го имате това нещо, наричахте го… скука? Това е най-редкият дар във вселената! Чухме една песен, казваща «Трепкай, трепкай във нощта моя мъничка звезда30…» Какво могъщество! Какво чудодейно могъщество! Вие можете от билион трилиона тона пламтящо вещество да вземете и да направите песничка за малки дечица! Вие си правите малки светове, приказчици, черупчици около умовете си, които задържат безкрайността навън и ви позволяват да се будите от сън, без да пищите!“

„Напълно изкухял!“ — обади се един бодър глас от дълбините на паметта на Тифани. Д-р Суетон просто не можеш да го накараш да млъкне и толкоз.

„Смили се над нас, да, смили се над нас!“ — примоли се гласът на роилника — „За нас няма подслон, нито покой, нито убежище. Ти обаче, ти ни устоя. Ти имаш умове в умовете си. Укрий ни!“

— Тишина ли искаш? — попита Тифани.

„Да, и повече от тишина“ — отвърна гласът на роилника — „Вас, човеците, толкова ви бива да си затваряте очите за нещата. Вие сте почти слепи и почти глухи. Погледнете някое дърво и виждате… просто дърво, вдървен бурен. Не виждате историята му, не усещате как помпа соковете си, не чувате всяко насекомо в кората му, не долавяте химията в листата му, не различавате стотиците оттенъци зелено, не забелязвате бавното движение следващо слънцето, нито постепенния растеж…“

— Ти обаче не ни разбираш — каза му Тифани. — Не мисля, че който и да е човек може да оцелее след теб. Даваш ни каквото си мислиш, че желаем, веднага щом си го пожелаем, направо като в приказките. А желанията винаги се обръщат накриво.

„Да. Вече знаем това. Вече имаме ехо и от теб. Придобихме… разбиране“ — каза роилникът — „Така че сега ние имаме желание към теб. Желанието, което да поправи всички останали.“

— Да — продума Тифани. — Това е винаги последното желание, третото желание. Което казва: „Нека това да не се е било случвало“.

„Научи ни как се умира“ — поискаха гласовете на роилника.

— Аз не знам как!

„Всички човеци знаят Пътя“ — възразиха гласовете на роилника — „Вървите по него всеки ден от вашия кратък прекратък живот. Знаете го. Завиждаме ви за това ваше знание. Знаете как да свършите. Вие сте много надарени.“

„Трябва да знам, как се умира“, помисли Тифани. „Все някъде дълбоко в мен. Само да помисля. Да мина отвъд «Не мога»“…

Тя надигна искрящата бъркотия. От нея все още извираха светлинни лъчи, но тя вече не й трябваше. Тя можеше да държи силата в собственото си средоточие. Всичко опираше до баланса.

Светлината угасна. Роб Секигоопрай още висеше на конците, но всичките му плитки се бяха разплели и косата му беше щръкнала като голяма рижа топка. Изглеждаше зашеметен.