Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 126

И без това трябва да използва каквото има, така че поне с това всичко е наред. Спокойно. Кротко. Гледай си бъркотията. Мисли за мига. Тук са всичките ти неща от вкъщи…

Не. Не са всичките. Изобщо не са всичките. Този път тя почувства формата на онова, което липсваше…

… и дръпна сребърния кон от врата си, скъса верижката и го закачи на конците.

Изведнъж мислите й станаха хладни и ясни като лед, ярки и блестящи, каквито трябваше да бъдат. Да видим… това по-добре да е тук… а това трябва да се дръпне ей така…

От подръпването конят като че оживя. Полека се завъртя, мина право през нишките и през Роб Секигоопрай, който викна:

— Ич нищо ми нема! А още мънечко!

Краката на Тифани изтръпнаха. Конят проблясваше.

— Нечем да те припирам! — каза Роб Секигоопрай. — Ма, а по-бърже!

Далече съм от вкъщи, помисли си все така спокойно Тифани, но вкъщи си е тук, затворено в мене. А сега си отварям очите. И отново си отварям очите…

Ааах…

Мога ли да съм вещица надалече от моите ридове? Разбира се, че мога. Изобщо не съм те изоставяла, Земьо Под Вълната…

Овчарите от Варовитище усетиха как земята се разтресе, като гръм под торфа. Птичките в храсталаците се пръснаха. Овцете заповдигаха погледи.

И земята се разтресе още веднъж.

Някои казват, че сянка преминала през слънцето. Други казват, че чули тътен от копита.

А едно момченце излязло да лови зайци в долчинката на Коня каза, че склонът се взривил и от него изскочил кон като вълна стигаща чак до небето, а гривата му била като вълна в морето, а козината му била бяла като варовик. Още каза, че конят препуснал право по въздуха като надигаща се мъгла и отпрашил за планините като буря.

Е, наказаха го за разправяне на врели-некипели, разбира се, но според него то си струваше.

Бъркотията засия. Сребро потече по нишките. Излизаше от ръцете на Тифани и блестеше като звездите.

И в тази светлина тя видя, как роилникът я достига и как се разпростира докато не заеме всичко около нея, а невидимостта му стана видима. Замъждука и заотразява светлината някак чудато. Сред тези бликове и проблясъци се мяркаха лица, трепкащи и разкривени като отражения във вода.

Времето течеше бавно. Отвъд стената от роилника тя виждаше как вещиците я гледат. На една от патакламата й беше хвръкнала шапката, но остана увиснала във въздуха. Не беше имала време да падне.

Тифани размърда пръсти. Роилникът замъждука във въздуха, развълнуван като вир, когато хвърлиш в него камъче. Пипалца от него се протегнаха към нея. Тя усети паниката му, ужаса му като е разбрал, че е хванат…

— Добре дошъл — поздрави го Тифани.

„Добре дошъл ли?“ — отвърна й роилникът с гласа на самата Тифани.

— Да. Тук си добре дошъл. Тук си в безопасност.

„Не! Никога не сме в безопасност!“

— Тук си в безопасност, — повтори Тифани.

„Умоляваме те!“, — проплака роилникът — „Подслони ни!“

— Магьосникът беше почти прав за теб — каза Тифани. — Ти наистина се криеш в другите създания. Но той така и не се запита защо. От какво се криеш?

„От всичко“, — отговори роилникът.