Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 125

— Да! — нямаше друг отговор, не и за пред Баба Вихронрав.

Баба Вихронрав и се поклони ниско и отстъпи няколко стъпки назад.

— Е значи, когато си готова, мадам — каза тя.

„Желания, желания, желания“, мислеше си разсеяно Тифани, ровейки се в джобовете си за съставките за бъркотия. „Той не е зъл. Дава ни каквото си мисли, че искаме! А какво искат хората? Още желания!“

Не можеш да кажеш: Едно чудовище ми влезе в главата и ме накара. Тя си беше поискала парите да са нейни. Роилникът просто се беше хванал за нейната мисъл.

Не можеш да кажеш: Но аз самата изобщо не съм ги взела! Роилникът използваше каквото намереше — тайните желанийца и пожеланийца, моментите на гняв и досада, всички онези неща, които истинските хора знаеха как да пренебрегват! Той обаче не ти дава да ги пренебрегваш!

И тогава, докато припряно овързваше нещата, яйцето й се изплъзна от ръцете, довери се на гравитацията и се разби върху пръстите на ботуша й.

Тя го зяпна и мракът на отчаянието помрачи пълнопладнието. Защо ли опитах това? Никога досега не бях правила бъркотия, която да става за нещо, та защо ли ми хрумна, че сега ще стане? Защото вярвах, че този път трябва да стане, ето защо. Като в някоя приказка. Изведнъж всичко да си се… подреди.

Да, но това не е приказка, а яйцата свършиха.

Чу се крясък, но този път високо отгоре и с едно само тупване на сърцето той я върна у дома. Беше ястреб, идещ точно откъм слънцето, пикиращ към полето, право към нея.

Пак се издигна като мина над главата на Тифани, бърз като стрела, но в този момент нещо мъничко се отдели от ноктите на ястреба с вика: „Кривънци!“

Роб Секигоопрай запада като камък, но „шляп!“ и над него изведнъж се разтвори кълбо от плат. Две кълба, да сме по-точни, или с други думи Роб Секигоопрай беше „заел“ парашута на Хамиш.

Той го захвърли веднага щом го позабави веднъж и скочи право посред бъркотията.

— Нема да те остаим саминка! — викна той хващайки се за конците. — Ми, че мене ми е клетва наложена, я! Аре давай без хъката-мъката!

— Какво? Не мога! — опита се да го изтръска оттам Тифани. — Не и с теб! Ще те убия! Винаги чупя яйцата! Кого си налагал?

— Нема да ми зяеш! — изкрещя Роб, поклащайки се нагоре-надолу на конците. — Стори го! Или не си ти бабаягата на ридовете! Я, па ’наем дека си ти!

Хората наоколо се разбягаха. Тифани вдигна поглед. Стори й се, че видя роилника като очертание движещо се в прахоляка.

Тя погледна оплетеното нещо в ръцете си и ухиленото лице на Роб.

Моментът дрънна и настъпи.

Вещицата се оправя с нещата, обади се Вторият й Акъл. Няма „не мога“.

Та-ка…

Защо не е ставало досега? Защото е нямало нужда да става. Аз не съм имала нужда да става.

А сега то ми трябва. Не. Аз си трябвам.

Помисли значи. Не гледай шумотевицата, нито това, как роилникът приижда към теб през изпотъпканата трева…