Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 123

Накъдето и да се обърнеше Тифани, щъкаха черни шапки.

Тя се провираше през навалицата отчаяно търсейки поне едно приятелско лице, примерно мис Тик, г-ца Здравомислова или Петулия. Или, в краен случай, поне някое неприятелско лице, дори и да е г-жа Уховрътски.

Мъчеше се да не мисли. Да не мисли, колко е изплашена и самотна в тази огромна тълпа, и че там горе, на баира, невидимият роилник знаеше това, защото мъничка частица от него беше нейна.

Тя долови, как роилникът се размърда. Как се задвижи.

Тифани се запрепъва през някаква сурия бърборещи вещици с едни такива резки и неприятни гласове. Чувстваше се като, че слънчасала. Виеше й се свят.

Интересен факт относно роилниците, — поде един писклив глас някъде от дъното на главата й — е, че от всички възможни хищници, по ловните си навици, те наподобяват именно обикновената акула…

— Не ми трябва лекция, г-н Суетон — измърмори Тифани. — Изобщо нямате работа в главата ми!

Но паметта на Чувствителиян Суетон не беше обръщала много внимание на другите хора и докато е бил жив, та от къде на къде ще почне сега. Той си караше все така със самодоволния си писък: с това, че след като веднъж избере плячката си, той напълно пренебрегва всички други атрактивни цели…

Роилникът беше откъм отсрещната страна на полето на Изпитанията и можеше да види, как нещо наистина иде. Преминаваше през тълпата като вятър през трева. Напредването му можеше да се види по хората. Някои припадаха, други изпищяваха и се обръщаха, някои побягваха. Вещици спираха бръщолевенето си, столове се катурваха и се занадигаха крясъци. Той обаче не нападаше никого. Интересуваше го само Тифани.

Като акула, помисли си Тифани. Убиецът от морето, където ставаха все лоши неща.

Тифани заотстъпва, обзета от паника. Заблъскаха я някакви вещици забързани към суматохата, а тя им викна:

— Не можете да го спрете! Не знаете какво е то! Вие само ще размахвате срещу му бляскавите си пръчки, а то ще си идва ли идва! Няма да спре!

Тя бръкна в джобовете си и докосна късметлийския камък. И канапа. И парчето тебешир.

Ако това беше някоя приказка, помисли си горчиво тя, щях да вярвам в сърцето си, да следвам звездата си и други такива неща и всичко щеше да се оправи от лъскавата МагиКа. Но никога не си посред приказка, когато ти дотрябва.

Приказка, приказка, приказка…

Третото желание. Третото Желание. Най-важно е третото желание.

В приказките духът или вещицата, или златната рибка… ти изпълнява три желания.

Три желания…

Тя се вкопчи в една забързала се покрай нея вещица и се озова лице в лице с Аннаграма, гледаща я ужасено и мъчеща се да се присвие.

— Моля те, нищо не ми прави! Моля ти се! — проплака тя. — Аз нали съм ти приятелка, нали?

— Както искаш, но онова не бях аз, а и вече съм по-добре — зауспокоява я Тифани усещайки се, че лъже, защото си беше тя, и това беше нещо важно. — Бързо, Аннаграма! Кое е третото желание? Бързо! Като имаш три желания, кое е третото?