Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 119

Изражението на Петулия за известно време не се промени. След което тя проговори:

— Значи все пак си беше фея, нали?

— Да де, технически погледнато.

На кръглото лице грейна усмивка.

— Е, добре тогава, сигурно и големите гадни ужасно парливи, железно жилави копривища си имат нужда от феи, също като всяко друго растение, — заключи Петулия.

Глава единадесета

Артър

Когато Петулия си тръгна Госпожа Вихронрав се изправи и каза:

— Да вървим, млада госпожице. Че до Крива Урва са осем мили. Докато стигнем, те вече ще са почнали.

— Ами роилникът?

— О, да заповяда, ако толкова му се иска. — Госпожа Вихронрав се усмихна. — Я не ми се мръщи така. Там на Изпитанията ще са се събрали повече от триста вещици, а и е навън в полето. От това по-безопасно, здраве му кажи. Или да не ти се иска да срещнеш роилника точно сега? Може пък да може да се уреди. Той май не е много бърз.

— Не! — каза Тифани по-бурно отколкото й се искаше. — Не, защото… то не е, каквото изглежда. Не сме го подхванали правилно. Ами… не мога да обясня. Но е заради третото желание.

— Което не знаеш какво е, а?

— Да. Но скоро ще разбера, надявам се де.

Вещицата се вгледа в нея.

— Да, и аз също се надявам — каза тя. — Е добре, няма какво да се мотаем тук. Да вървим.

И като каза това, вещицата си взе одеялото и потегли, като че я теглеха с въже.

— Ама ние даже не сме закусили! — притича след нея Тифани.

— Снощи ядох колкото щеш съсели — отвърна през рамо Госпожа Вихронрав.

— Да, но то не е като наистина да сте ги яли, нали така? — възрази Тифани. — Този, който всъщност ги изяде, е бил бухалът.

— Теоретично погледнато, така си е — призна Госпожа Вихронрав. — Но след всичките тези съсели, дето си мислиш, че си изяла, ще се учудиш, как няма да ти се яде нищо друго на сутринта. Или оттогава нататък вовеки веков.

После тя кимна към отдалечаващата се фигурка на Петулия:

— Приятелка ли ти е?

— Ами… ако ми е приятелка, аз не я заслужавам — отговори Тифани.

— Мм… — провлачи Госпожа Вихронрав. — Е, понякога получаваме, каквото не заслужаваме.

Като за възрастна жена Госпожа Вихронрав можеше да върви доста бързо. Тя крачеше ли крачеше през пущинака, като че ли разстоянието й беше лично оскърбление. Но освен това я биваше и в още едно нещо.

Тя разбираше от тишина. Дългите поли на роклята й шумоляха отърквайки се в пирена, но някак си това ставаше част от фоновия шум. И в тази тишина, както си вървяха, Тифани можеше да дочуе спомените. Роилникът й ги беше оставил със стотици. Повечето бяха толкова бледи, че в тях нямаше нищо повече от леко неудобно усещане в главата, но прастарият тигър беше ярък, а преди него и онзи гигантски гущер. Те са били машини за убиване, най-могъщите създания в техния свят, някога отдавна. Роилникът ги беше завзел и двамата. И те бяха умрели в бой.

Постоянно е вземал все нови и нови тела, всеки път подлудявайки собствениците им от жажда за власт, което винаги е свършвало с това, че са ги убивали… и тъкмо когато Тифани се зачуди защо, един спомен се обади: Защото го е страх.