Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 117

— Вие сте обзела… заела орела? — ахна Тифани.

— Ами, че как. Да не искаш да карам горкото бухалче да хвърчи след съмване, само за да поогледам. Той цяла нощ ловуваше съсели, а, повярвай ми, и суров заек е по-добре от съсел. Не си го и помисляй това, да ядеш съсели.

— Няма — обеща Тифани с твърдото намерение да го спазва. — Госпожо Вихронрав, мисля, че се сещам, какво прави роилникът. Той мисли.

— Аз пък си мислих, че той няма мозък!

Тифани остави мислите си да говорят сами за себе си.

— Но в него нали има ехо от мен, нали така? Не може да няма. Той нали си има ехо от всеки, когото е… бил. Все нещо трябва да има и от мен. Аз знам, че той е там някъде, а той знае, че аз съм тук с вас. И затова той се пази.

— Я? И защо така?

— Защото го е страх от вас, така ми се струва.

— Ха! Това пък защо?

— Това е, защото и мен ме е страх — каза простичко Тифани. — Малко.

— Леле мале. Наистина ли?

— Да — рече Тифани. — Той е като бито куче, което не ще да избяга. Не разбира, какво лошо е направило. Но… има още едно нещо… още малко и ще ми дойде тази мисъл…

Госпожа Вихронрав не каза нито дума. Лицето й стана безизразно.

— Добре ли ви е? — обезпокои се Тифани.

— Просто ти оставях време да ти дойде оная мисъл — отговори Госпожа Вихронрав.

— Извинявайте. Вече я загубих. Но пък… не подхождаме към роилника правилно.

— О, нима? И защо така?

— Защото… — бореше се със собствената си мисъл Тифани. — Мисля, че е защото не искаме да подходим към него правилно. Става дума за… третото желание. А не знам, какво ли значи това.

— Продължавай да я ръчкаш тази мисъл — посъветва я вещицата, след което погледна нагоре и добави. — Имаме си компания.

На Тифани й трябваха няколко секунди докато засече каквото беше видяла Госпожа Вихронрав — петънце на границата на горите, малко и тъмно. После то се оформи в образа на Петулия, летяща бавно и боязливо на няколко стъпки над пиреновия пущинак. От време на време тя скачаше от метлата и я наместваше в малко по-различна посока.

Като стигна до Тифани и Госпожа Вихронрав тя пак скочи, припряно сграбчи метлата и я насочи към една голяма канара. Метлата опря в нея и зависна там мъчейки се да прелети право през скалата.

— Ъ-ъ, извинявайте — проговори задъхано Петулия. — Но невинаги успявам да я спра, а така е по-добре, отколкото да си мъкна котва… Ъ-ъ.

Тя започна да прави реверанс на Госпожа Вихронрав, някъде накъм половината път се сети, че е вещица и се опита да го превърне в поклон, което е гледка, за която хората и пари можеше да плащат. Накрая тя се оказа сгъната на две, а отнякъде долетя жалното й гласче:

— Ъ-ъ, ще ми помогнете ли, моля ви? Май че Тримонтанската ми Октограма ми се е закачила за Кесията с Деветте Билки…

Последва минута и нещо решаване на главоблъсканици, като Госпожа Вихронрав не спираше да мърмори „Играчки, нищо повече от играчки“, докато разплитаха разните му огърлици и гривни.

Накрая Петулия се изправи, цялата изчервена. Видя изражението на Госпожа Вихронрав и побърза да си свали шапката и я хвана с две ръце пред гърдите си. Което беше знак на уважение, но също така значеше, че две стъпки дълго остро нещо е насочено срещу тях.