Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 115

Имаше и шише студен чай и торбичка с бисквити. Г-ца Здравомислова си познаваше Госпожа Вихронрав.

— Защо да не си запалим огън? — предложи Тифани.

— Как защо? Гората е доста надолу от тук, за да се мъкнат чак от там съчки, а след още двайсет минути ще изгрее чудна месечина. Твоят приятел си се държи надалеч, а тук няма нищо друго, което да ни нападне.

— Сигурна ли сте?

— В моите планини нищо не може да ми се случи — отвърна Госпожа Вихронрав.

— Ама няма ли тролове и вълци, и такива неща?

— О да. Колкото щеш.

— А те няма ли да се опитат да ни нападнат?

— Вече не — отвърна й с удовлетворение глас от тъмното. — Ще ми подадеш ли бисквитките, моля.

— Ето. А туршия ще обичате ли?

— От туршията получавам страшни газове.

— Е, в такъв случай…

— Ей, не съм казала не. — Госпожа Вихронрав се протегна и си взе две мариновани краставички.

„Е, добре“, помисли си Тифани.

Тя беше взела три сурови яйца. Схващането на цаката на бъркотията нещо беше продължило твърде дълго. Което беше просто глупаво. Всички останали момичета можеха да ги използват. А тя беше сигурна, че прави всичко правилно.

Тя си беше напълнила джобовете със случайни неща. Сега ги наизвади, без да гледа, уви конеца около яйцето, както беше правила стотици пъти досега, хвана клечките и ги намести така, че да…

Пльок!

Яйцето се строши и се разтече.

— Нали ти казах — отвори едно око Госпожа Вихронрав. — Играчки са това. Клечки и камъни.

— Някога използвала ли си бъркотия? — попита Тифани.

— Не. Не можах да им схвана цаката. Те само ми се пречкаха. — Госпожа Вихронрав се прозя, загърна се в одеялото, похъмка докато се опитваше да се намести по-удобно до скалата и след малко дишането й стана по-дълбоко.

Тифани зачака смълчана и увила се в одеялото докато не изгря луната. Беше очаквала, че така ще стане по-добре, но не стана. Преди имаше просто мрак. А сега се появиха и сенки.

До нея се разнесе хъркане. От ония сериозните, като от раздиране на платно.

Долетя тишина. Плъзна се през нощта на сребристи криле, безшумна като падащо перце, тишина въплътена в птица и кацна на един камък наблизо. Извъртя си главата и погледна Тифани.

В този поглед имаше нещо повече от птиче любопитство.

Старицата пак изхърка. Тифани се протегна, без да изпуска от очи бухала и леко я разтърси. Когато това не свърши работа, тя я разтърси по-силно.

Чу се шум като, че се сблъскаха три прасета, Госпожа Вихронрав отвори очи и проговори:

— Буу-ху?

— Един бухал ни гледа! Съвсем до нас!

Изведнъж бухалът примигна, погледна Тифани като, че недоумяващ какво прави тук, разпери криле и се изгуби в нощта.

Госпожа Вихронрав си разтърка гърлото, прокашля се и каза прегракнало:

— Разбира се, че беше бухал, бе дете! Десет минути ми трябваха да го примамя толкова наблизо! А сега просто млъкни, та аз да почна отначало, иначе ще трябва да се оправям с прилеп, а като излезеш с прилеп, дори и за малко, накрая почваш да мислиш, че можеш да виждаш с ушите си, което не е работа за една прилична жена!