Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 116

— Но вие хъркахте!

— Не хърках! Само малко си отпочивах, докато си примамя бухал! Да не ме беше тръскала, та да подплашиш птицата, вече щях да съм там горе, с цялата околност пред очите ми.

— Вие… обземахте ума й? — ахна смутено Тифани.

— Не! Аз да не съм някой от твойте роилници, я! Аз само… да го позаема… малко на стоп… само да го подтикна лекичко, така че той изобщо да не ме забележи. А сега опитай да поспиш!

— Ами ако роилникът…?

— Ако наближи, аз ще съм тая, която ще ти каже! — изсъска Госпожа Вихронрав и пак легна, след което пак рязко вдигна глава и добави. — И не хъркам!

След половин минута тя пак захърка.

А след още няколко минути се върна бухалът, или пък може да беше друг бухал. Кацна безшумно на същия камък, постоя малко и отлитна. А вещицата спря да хърка. Нещо повече, спря и да диша.

Тифани се наведе над нея и след малко наканване допря ухо до костеливите й гърди, да види дали има пулс.

Собственото й сърце се сви, като че в юмрук…

… заради онзи ден, когато намери Баба Болежкова в колибката й. Тя си лежеше мирно на тесния железен креват, но още като стъпи там, Тифани веднага беше разбрала, че нещо не е наред…

Туп.

Тифани преброи до три.

Туп.

Е добре, все някакъв пулс имаше.

Много бавно, така както расте клон, се занадига една вкочанена ръка. Плъзна се като ледник в един джоб и се върна държаща голямо парче картон, на който беше написано:

НИ СЪМ

УМРЬЯЛА

Тифани реши, че няма да спори. Но все пак зави по-плътно старицата, а и себе си уви с одеялото.

И на лунна светлина реши пак да опита с бъркотията.

Все ще може да я накара да свърши все нещо. Може би ако…

На лунна светлина, тя много, ама много внимателно…

Пльок!

Яйцето се строши. Яйцата всеки път й се трошаха и й беше останало само едно. Тифани не смееше да опита с бръмбар, дори и ако можеше да намери такъв. Щеше да е твърде жестоко.

Тя се облегна и се загледа в сребристо черния пейзаж, а Третият и Акъл помисли: „Няма да дойде“.

„Защо?“

И тя си помисли: „Не знам, откъде знам. Но знам. То се пази. Знае, че Госпожа Вихронрав е с мен“.

И тя си помисли: „Че откъде ще знае това? То си няма ум. Не знае, какво е това Госпожа Вихронрав“!

„Трябва още да си помисля!“ — помисли Третият Акъл.

Тифани се сгуши до скалата.

Понякога в главата й беше твърде… гъчкано…

И изведнъж стана сутрин, грейна слънце, по косата й имаше роса, мъгла се надигаше от земята като пушек… а един орел седеше на камъка, където снощи беше бухалът и ядеше нещо космато. Виждаше ясно всяко перце по крилете му. Той преглътна, изгледа Тифани с бясното си птиче око и отхвръкна нанякъде развихряйки мъглата.

Госпожа Вихронрав до нея пак захърка, което Тифани реши, че значи, че е пак в тялото си. Тя смуши старицата и звукът от постоянно хрррр-фиу стана на хълцук.

Старицата седна кашляйки и махна раздразнено ръка към Тифани да й подаде шишето с чая. Не проговори докато не гаврътна половината.

— Кой каквото ще да казва, ама заекът сготвен повече го бива — забеляза задъхано тя връщайки тапата на шишето. — А и да е одран!