Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 112

Сред бурените и трънаците в двора имаше тук-таме и по някоя роза. Тифани изтича да вземе нож от кухнята и направи от тях букет.

— Ей, хубаво — одобри той. — Късен цвят, тамън като мене!

Той ги стисна здраво в свободната си ръка и после изведнъж се намръщи, замлъкна и застина като истукан…

— Щеше ми се моят Тоби и мойта Мери да можеха да дойдат на сватбата ми — проговори тихо той. — Да, но те, знаеш ли, умряха.

— Да — продума Тифани. — Знам, г-н Щъкачев.

— А ми се ще също и мойта Нанси да беше жива, макар че както се каня да се женя за друга жена, това май не е много разумен мерак. Ха! Че то, кажи го, всички, които познавам, са все мъртви — г-н Щъкачев известно време се вглеждаше в букета и после пак изправи рамене. — Да, ама нищо не може да се стори за това, нали тъй? Дори и с пълен сандък злато!

— Тъй е, г-н Щъкачев — гласът на Тифани издрезгавя.

— Ей, ама недей плака, бре момиче! Слънчице грее, птички пеят, а каквото е минало, не можеш го върна, нали? — тръгна да я ободрява г-н Щъкачев. — А и вдовичката Тъси чака!

За миг на лицето му се мярна паника и той прочисти гърло:

— Ама аз нали не мириша на лошо, а?

— Ами… само на нафталин, г-н Щъкачев.

— Нафталин? Че какво му е на нафталина? Хубаво значи! Хайде, че нямам време за губене!

И само с един бастун, размахвайки ръката си с цветята за равновесие, г-н Щъкачев потегли с изненадваща бързина.

— Е — проговори Госпожа Вихронрав, когато той с развяващи се пешове на сетрето си сви зад ъгъла. — Добре мина, нали?

Тифани се огледа. Госпожа Вихронрав все така никаква не се виждаше, но все някъде тук трябваше да не се вижда. Тифани присви очи към нещо, което несъмнено си беше стара стена с леко попълзял я бръшлян и едва когато вещицата се размърда, тя я видя. Нито беше направила нещо с дрехите си, нито някаква магия, доколкото можеше да каже Тифани, тя просто се беше… сляла.

— Ами да — каза Тифани, извади кърпичка и си изсекна носа.

— Но нещо те гложди — подкара я вещицата. — Мислиш си, че не биваше да свърши така, нали?

— Не! — отрече разгорещено Тифани.

— Да не мислиш, че щеше да е по-добре той да бъде погребан в някой евтин ковчег платен от селото?

— Не!. — Тифани закърши ръце. Госпожа Вихронрав беше язвителна като цяло поле карфици. — Но… добре де, някак си не изглежда… честно. Искам да кажа, щеше ми се Фийгълите да не бяха направили това. Сигурна съм, че можех… да се оправя все някак си, да спестявам…

— Живеем в нечестен свят, детето ми. Радвай се, че имаш приятели.

Тифани погледна нагоре, там, където свършваше гората.

— Да — каза Госпожа Вихронрав. — Но не е там.

— Тръгвам си — обяви Тифани. — Мислих си за това и сега ще си тръгна.

— С метла ли? — подпита Госпожа Вихронрав. — Няма да е достатъчно бъ…

— Не! Че накъде да отлетя? За вкъщи ли? Не искам да го карам там! Освен това не мога просто да отхвърча нанякъде и да го оставя да вилнее наоколо! Когато то… когато аз го срещна, не искам наблизо да има хора, разбирате ли? Знам какво мога… какво то може да направи като се ядоса! Че аз наполовина убих г-ца Здравомислова!