Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 110

— Да, г-н Щъкачев — отговори Тифани докато си мислеше „Само данесъмтуксамоданесъмтук!“

Тя изтегли сандъка изпод леглото. Нямаше избор.

На усет беше тежък. Тя се изправи и повдигна капака.

Пантите проскърцаха и настъпи тишина.

— Добре ли си, бе мойто’миче? — обади се г-н Щъкачев.

— Ъ-ъ… — започна Тифани.

— Там ли си е всичко? — разтревожи се старецът.

Умът на Тифани беше станал на боза.

— Ъ-ъ… всичко си е тук — успя да каже тя. — Ъ-ъ… само, че сега всичкото е злато, г-н Щъкачев.

— Злато ли? Хайде де! Я не ме занасяй бе, ’миче. Че аз злато цял живот не съм видял бе!

Тифани остави сандъчето в скута на стареца, колкото може по-нежно и той зяпна.

Тя беше познала изтърканите монети. Пиктситата в могилата ги ползваха за чинии. По тях е било изписано нещо, но бяха твърде изхабени, за да се различи какво точно.

Златото обаче си беше злато, каквото и да пишеше или да не пишеше на него.

Тя обърна рязко глава и беше сигурна, че мярна нещо мъничко и рижичко да изчезва в сенките.

— Брей да му се не види — продума г-н Щъкачев. — Брей да му се не види.

Това за известно време май изчерпа разговора. После той пак проговори:

— Множко са си тея парички да ги похарчи човек за едно погребване. А и нещо не се сещам, да съм си ги спестил. То като гледам с тях може и цял крал да се погребе.

Тифани преглътна. Не можеше тя да я остави тази работа така. Просто не можеше.

— Г-н Щъкачев, има нещо, което трябва да ви кажа — проговори тя.

И му го каза. Всичкото, а не само по-прегледната част. Той си седеше и я слушаше внимателно.

— Брей, че работа — изкоментира той, когато тя свърши.

— Ами… съжалявам — не се сети какво друго да каже тя.

— Та значи ми казваш, тъй де, че щото оня дзвер те е накарал да ми задигнеш паричките за погребението, тъй де, ти си мислиш, че онея твоите приказните приятелчета са ми напълнили мойто сандъче със злато, така че ти да не загазиш, нал’ тъй?

— Ами май да — отговори Тифани.

— Е хубаво тогаз, то аз май трябва да ти благодаря — каза г-н Щъкачев.

— Какво?

— Тъй де, чини ми се на мене, че да не беше извадила среброто и медта, то вътре нямаше да се събере сичкото туй ми ти златце, нал’ тъй? — обясни г-н Щъкачев. — А като гледам, то на оня твоя мъртвия крал там горе на твойте ридове, тея жълтички надали ще му потрябват.

— Да, обаче…

Г-н Щъкачев се разрови в сандъчето и извади жълтица, с която можеше да се купи цялата му къща.

— Ей на малко нещичко и за теб, мойто ’миче, — каза той. — Да си имаш за панделки и таквиз работи…

— Не! Не мога! Няма да е честно! — запротестира отчаяна Тифани.

Всичко беше тръгнало съвсем накриво!

— Брей, хубава работа — светлите очи на г-н Щъкачев я изгледаха проницателно. — Е тогава да го кажем, че е за отплата за ей тая задачка, дето ще отърчиш да ми я свършиш, а? Ще изприпкаш горе по тея ми ти стълби, дето мен вече хич ме няма да ги катеря, та да ми донесеш черния ми костюм, дето е закачен зад вратата, а в долапа от оня край на леглото има чиста риза. Освен туй ще ми лъснеш обувките и ще ми помогнеш да стана, а после май и сам ще си вървя по селото. Щото, видиш ли, множко са си тея парички да ги изхарчи човек за едно погребение, ама като гледам са си баш добре, като да се дигне сватба, та ще взема аз да предложа предложение на вдовичката Тъси, да вземе, че да се съпрегне в съпружество с мен!