Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 109

— Не е лечение, но той си мисли, че е. Тоя човек твърде много седи прегърбен. По пет мили разходка на свеж въздух всеки ден за един месец ще го облекчат като стой, та гледай — отвърна Госпожа Вихронрав.

— О — възкликна Тифани. — Още една приказка ли?

— Щом казваш — проблеснаха очите на Госпожа Вихронрав. — А и знае ли човек, може пък водните духове да се отблагодарят за камъчетата.

Тя забеляза изражението на Тифани и я потупа по рамото:

— Хайде сега, госпожице. Речи го ако щеш така. Твоята работа в бъдеще ще е, да направиш света по-добър. А моята работа днес е, да се погрижа всички да го докарат до там.

— Добре, ама според мен… — започна Тифани, но застина.

Тя се взря в горите между нивичките из долините и стръмните склонове на планините.

— То е още тук някъде — каза тя.

— Знам — каза Госпожа Вихронрав.

— Дебне наоколо, но се пази от нас.

— Знам — каза Госпожа Вихронрав.

— Какво си мисли, че прави?

— В него има частица от теб. А ти какво мислиш, че прави?

Тифани се опита да мисли. Защо ли не ще да я напада? Е, вярно, че тя този път ще е по-подготвена, но пък то е силно.

— Може би чака докато пак падна духом — предположи тя. — Но ми се върти една мисъл. Която обаче е безсмислена. Все си мисля за… трите желания.

— Желания за какво?

— Не знам. Май е глупаво.

Госпожа Вихронрав рязко спря:

— Не, не е. Някаква дълбоко заровена част от теб се опитва да ти каже нещо. Просто го запомни за после. Защото сега…

Тифани въздъхна:

— Да, знам. Г-н Щъкачев.

Никой не е пристъпвал към бърлога на дракон с повече трепет, отколкото тя сега към къщичката в буренясалата градина.

Тифани се спря на градинската порта и се озърна, но Госпожа Вихронрав беше дипломатично изчезнала. Може пък да си е намерила някой да я почерпи чаша чай с бисквитки. Та тя практически си живее за тях!

Тя отвори портата и пое по пътеката.

Не може да кажеш: „Вината не беше моя“. Не може да кажеш: „Това не ми влиза в отговорностите“.

Може да кажеш: „Сега ще се оправя с това“.

Няма нужда да го искаш. Но трябва да го свършиш.

Тифани си пое дълбоко въздух и прекрачи прага.

Г-н Щъкачев беше на стола си току до вратата, дълбоко заспал, демонстриращ на целия свят широко отворена уста с жълти зъби.

— Ъ-ъ… здравейте Г-н Щъкачев — изписука Тифани, но явно не беше достатъчно силно. — Аз само, ами, да ви видя, дали, такова, всичко е… ами наред…

Все пак се разнесе хрип и той се събуди, премлясквайки с устни колкото да отмие съня от устата си.

— Я, ти ли си? Добър ти ден — той се поизправи малко и се загледа някъде оттатък вратата, без да й обръща внимание.

Може пък да не се сети да попита, мислеше си тя, докато разтребваше, бършеше, изтупваше възглавниците и няма какво да се превземаме толкова, изпразваше гърнето. Но замалко не изпищя, когато ръката му се изстреля, сграбчи я за китката и старецът я погледна умолително.

— Само да фърлиш едно око на сандъчето, а Мери? Хайде де, преди да си идеш, а? Щото дочух аз тая нощ някакво подрънкване. Та да не би някой от пустите му крадци да се е намъкнал?