Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 107

— Знам! — изкряска Тифани.

— Нима? Наистина ли? И откъде знаеш?

— Защото частица от мен все още е в него! Частица от мен, за която по-добре да не бях знаела, благодаря много! Мога да я усетя там някъде! А като стана дума, ти пък откъде знаеш!

— Защото съм страшно добра вещица, ето защо — изръмжа Госпожа Вихронрав, а зайците се заровиха по-надълбоко в дупките си чакайки да отмине бурята. — И какво очакваш да правя с тая твар, докато ти ми седиш тук и ми хленчиш, а?

— Как смееш! Как смееш! Това си е моя отговорност! Аз ще си се оправям, благодаря покорно!

— Ти ли? С роилника ли? Ще ти трябва нещо повече от тиган! Та те не може да се убият!

— Ще намеря начин! Една вещица се оправя с нещата!

— Ха! Ще ми се да го видя това!

— Ще го направя! — изкрещя Тифани.

Заваля.

— Я? Значи знаеш, как да го нападнеш, така значи?

— Не ставай глупава! Не мога! То може винаги да ми се измъкне! Ако ще, може и в земята да потъне! Но ще дойде пак да ме потърси, схващаш ли? Мен, а не когото и да е другиго! Знам си аз! И този път аз ще съм готова!

— Ама наистина ли? — скръсти ръце пред гърдите си Госпожа Вихронрав.

— Да!

— Кога?

— Сега!

— Не!

Старата вещица вдигна ръка.

— Мир да бъде на това място — рече тихо тя и вятърът утихна, а дъждът спря. — Не, все още не — продължи тя, когато мирът отново се възцари. — То все още не те е нападнало. Не намираш ли това за малко странно? Ако си имаше език, щеше да си ближе раните. И ти всъщност още не си готова, каквото и да си мислиш. Не, ние ще трябва да направим нещо друго, нали така?

Тифани остана без думи. Приливът на яростта в нея бушуваше толкова горещ, че чак й пареше на ушите. Госпожа Вихронрав обаче се усмихваше. Тези двата факта нещо не се връзваха помежду си.

Първата й мисъл беше: „Ама аз съм се развикала на Госпожа Вихронрав! Казват, че ако я порежеш с нож, няма да пусне кръв, докато тя сама не поиска! Казват, че когато някакви вампири я ухапали нея, те всички закопнели за чай със сладки бисквитки. Тя може всичко, може да е навсякъде! А аз пък да взема да я нарека дъртачка!“

А Вторият й Акъл каза: „Ами, че тя си е такава“.

А пък Третият й Акъл каза: „Да, тя е Госпожа Вихронрав. И нарочно гледа да те ядоса. Защото като си пълна с гняв не остава място за страх“.

— Пази си го този гняв — каза Госпожа Вихронрав все едно й беше прочела мислите. — Скътай го в сърцето си, запомни откъде е произлязъл, запомни го как изглежда, запази си го за когато ти потрябва. Но засега вълкът е някъде дълбоко в горите, а ти трябва да се погрижиш за стадото.

Това е то гласът, помисли си Тифани. Тя наистина говори на хората също както Баба Болежкова говореше на овцете, само дето май почти не попържа. Но пък се чувствам… ами по-добре.

— Благодаря ви — каза тя.

— И това включва и г-н Щъкачев.

— Да — кимна Тифани. — Знам.

Глава десета

Късен цвят

Беше… интересен ден. Всеки в планините знаеше за Госпожа Вихронрав. Нямаш ли им уважението, както казваше тя, нищо нямаш. Е днес тя го имаше преизобилно. По малко от него намазваше даже и Тифани.

Държаха се с тях като с някакви кралски особи. Ама не от онези, които ги мъкнат към ешафода или се канят да им сторят нещо гадно с нажежен до червено ръжен, а от оня другия вид, когато хората си тръгват като замаяни и си казват неща от рода на: „Ама тя наистина ми каза здравей на мене, съвсем любезно! Никога повече няма да си мия тая ръка!“