Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 105

— Нищо няма да й стане, както и твойте дребните й правят компания, — забеляза Госпожа Вихронрав, когато завиха с Тифани и поеха по пътечката през гората. — Това може и да й е трябвало на нея, знаеш ли, да умре наполовина.

Тифани се шокира:

— Как можете да сте толкова жестока?

— Ще си докара тя известно уважение, само да я видят хората как мести разни неща из въздуха. Една вещица може да не яде и да не пие, но виж, без уважение не може. Нямаш ли им уважението, нищо нямаш. А тя, нашта г-ца Здравомислова не си печели много-много уважение.

Истина си беше. Хората не уважаваха г-ца Здравомислова. Харесваха я, някак си, без да мислят и толкова. Госпожа Вихронрав си беше права, а на Тифани й се прииска да не беше.

— Тогава защо с мис Тик ме изпратихте при нея? — поиска да знае тя.

— Защото тя обича хората — отговори старата вещица крачейки бързо напред. — Грижа я е за тях. Дори и за онези тъпите, гадните и изкуфелите, за немарливите майки със сополивите им отрочета, за нехранимайковците и за глупаците, и за онези идиоти, които се отнасят с нея като с някаква слугиня. Ей на това му викам аз магия: да виждаш всичко това, да се занимаваш с всичко това и все пак да продължаваш. Това е да бдиш цяла нощ до някой беден старец на смъртно легло, облекчавайки колкото болка смогнеш, утешавайки ужаса им, грижейки се да си тръгнат леко по пътя… а после да ги измиеш, да ги спретнеш за погребението и да помогнеш на разреваната вдовица да почисти, и да изпере след него, а това, да ти кажа, не е задачка за слабонервни, и да продължиш да бдиш, и следващата нощ до ковчега преди погребението, а когато най-сетне се прибереш вкъщи да не можеш да поседнеш, и пет минутки, преди да довтаса да тропа на вратата ти с гневни викове някой мъж, щото жена му имала затруднения с първото си раждане, а акушерката не знаела какво да стори, а ти да станеш, да си вземеш торбата и пак да потеглиш на път… Всички го правим това, всяка по свой си начин, а тя го прави по-добре от мен, ако си сложа честно ръка на сърцето. Това е основата и сърцевината, душата и средоточието на вещерския занаят, това е то. Душата и средоточието! — Госпожа Вихронрав заби юмрук в дланта си подчертавайки с по един удар всяка дума. — Душата… и… средоточието!

Думите й отекнаха във внезапно настъпилата тишина. Дори и щурците по края на пътеката престанаха да свирят.

— А пък г-жа Уховрътски — продължи Госпожа Вихронрав и гласът й премина в ръмжене. — Г-жа Уховрътски да разправя на момичетата си, че всичко било до космически баланси, звезди, кръгове, цветове, вълшебни пръчици и… и играчки, нищо повече от играчки! — тя изсумтя. — О, признавам, че много добре си стават за украшение, за нещо, което да си гледаш докато работиш, нещо за показ и театро, да ама началото и краят на всичко, началото и краят, е да помагаш на хората, когато животът е на ръба. Дори и на хора, които никак не харесваш. Със звездите то е лесно, с хората е зорът.

След като тя свърши да говори, изминаха още няколко секунди преди птичките отново да запеят.

— Както и да е, поне аз си мисля така — завърши тя с такъв тон, сякаш подозираше, че е задълбала малко повече, отколкото е възнамерявала.