Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 106

Обърна се, когато Тифани не каза нищо в отговор и видя, че тя е спряла и застанала посред пътеката с вид на мокра кокошка.

— Добре ли си, бре момиче? — попита тя.

— Аз бях! — проплака Тифани. — Роилникът беше мен! Не просто мислеше с мозъка ми, ами използваше моите си мисли! Той използваше само каквото намереше в главата ми! Всичките тези обиди, цялата тази… — тя преглътна — … тази гаднярщина. Всичко това си бях аз със…

— … без онази част от тебе, която беше заключена — намеси се рязко Госпожа Вихронрав. — Не забравяй това.

— Да, но все пак… — продължи Тифани, мъчейки се да изкара цялата насъбрала се горчилка.

— Заключената част е тази, която е от значение — настоя Госпожа Вихронрав. — Да се научиш, как да не правиш неща, е също толкова трудно, колкото и да се научиш, как да ги правиш. А може и по-трудно да е. В света щеше да има бая повече жаби, ако аз не се бях научила, как да не превръщам хора в тях. А и големи розови балони също.

— Недей — потръпна Тифани.

— Ей за това е всичкото обикаляне и лекуване, и прочее — продължи Госпожа Вихронрав. — Добре де, също и защото от това на хората им става малко по-добре, разбира се. Но като го правиш, това те вкарва в средоточието ти, та да не се лашкаш. Дава ти мярка. Пази ти човещината, не ти дава да изкикотиш. Също като твоята баба с овцете, които поне според мен са също толкова глупави, инатливи и неблагодарни като хората. Да не си мислиш сега, че като си се вгледала добре в себе си, си намерила зло? Ха! Това зло, дето аз съм го виждала, ти изобщо не си го и сънувала. А сега най-сетне ще спреш ли да се цупиш.

— Какво? — тросна се Тифани.

Госпожа Вихронрав се изсмя, от което Тифани внезапно я обзе ярост.

— Да, вещица от глава до подметките на ботушите си — каза тя. — Ти си тъжна, а някъде изотзад се наблюдаваш, как си тъжна и си мислиш „Ох, горкичката аз“, а още по-отзад си бясна, че аз не почвам едно „Айде, айде сега, бедничката ми“. Та чуй сега какво ще му кажа аз на Третия ти Акъл, защото искам да говоря с онова момиче, което тръгна да се бие с кралица на феите без друго оръжие, освен тиган, а не с някакво детенце самосъжаляващо се и циврещо най-окаяно!

— Какво! Аз не цивря окаяно! — викна Тифани, забързвайки се докато не стигна само на един пръст от старата вещица. — А онези приказки за това, как да си мила с хората, те какво бяха, а?

Над главите им от дърветата западаха листа.

— Като е за друга вещица, то не се брои, особено пък като е за такава като тебе! — отсече Госпожа Вихронрав и я смуши с пръст твърд като дърво.

— Я? Я? Това пък какво ще да значи, а?

Един елен хукна да бяга от гората. Задуха вятър.

— Такава, която не внимава, детенце!

— Защо, да не би да съм пропуснала нещо, което ти да си забелязала… дъртачке такава?

— Може и да съм дъртачка, но от мен да знаеш, роилникът още е наблизо! Ти само го изхвърли навън! — викна Госпожа Вихронрав.

От дърветата панически се разхвърчаха птички.