Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 103

— Странно нещо е човешкият ум — прошепна й старицата. — Веднъж ми се случи да гледам един младеж, на който дърво му беше паднало на краката. Загуби и двата крака до коляно. Наложи се да му се сложат дървени. Е, те все пак бяха направени от същото онова дърво, което сигурно е било нещо като утешение и изобщо той си се оправя прилично. Но си спомням как казваше: „Госпожо Вихронрав, понякога още си усещам пръстите на краката.“ Все едно главата не ще да приеме случилото се. Тя пък не е да е някоя… обичайна личност, меко казано, тоест, нали е свикнала да си има ръце, които не вижда…

— Готово — обяви г-ца Здравомислова и се засуети с три чашки с чинийки, и захарница. — Една за теб, една за теб и една за… Ох…

Захарницата падна от невидимата ръка и се разсипа по масата. Г-ца Здравомислова я зяпна ужасена, докато в другата й ръка, която я нямаше, чаша с чиния трепереха във въздуха без нищо видимо да ги поддържа.

— Затвори очи г-це Здравомислова! — и в този глас имаше нещо такова остро и желязно, че накара и Тифани да си затвори очите.

— А така! А сега, ти знаеш къде е чашата, усещаш си ръката. — Госпожа Вихронрав стана. — Довери й се! Очите ти не разполагат с всички данни! А сега внимателно остави чашата на масата… а-а-а така. Вече може да си отвориш очите, но гледай какво искам от тебе, тъй де, като лична услуга, сложи си ръцете пред теб на масата, така че да можеш добре да си ги виждаш. Така. Добре. А сега, без да си ги мърдаш тея ръце, просто иди до шкафа и ми донеси оная синята кутия за бисквити, ако обичаш? Чая най го обичам с малко бисквитки. Благодаря ти много.

— Но… но сега не мога да го направя…

— Остави го това „не мога“, г-це Здравомислова — сряза я Госпожа Вихронрав. — Мини отвъд „не мога“. Хич не му мисли, а просто вземи и го направи! Че чаят ми ще изстине!

Значи и това било вещерство, помисли си Тифани. Също както когато Баба Болежкова говореше на животните. В гласа му е цаката! Ту остър, ту мек, вмъкваш ту заповедни, ту окуражителни думички и не спираш да говориш, докато не изпълниш с думите си целия свят на създанието, така че овчарските кучета ти се подчиняват и изплашените овце се успокояват…

Кутията за бисквити излетя от шкафа и като наближи старицата капачето й се отви, и увисна във въздуха до нея. Тя бръкна изискано.

— О-о, купешки Чаени Асорти — възхити се тя, взе си четири бисквити и чевръсто мушна три в джоба си. — Колко тузарско.

— Ама това нещо е ужасно трудно! — оплака се г-ца Здравомислова. — Все едно да се опитваш да не мислиш за розови носорози!

— Е и? — не разбра Госпожа Вихронрав. — Какво му е толкова на това да не мислиш за розови носорози?

— Невъзможно е да не си мислиш за тях, ако някой ти е казал, че не бива — поясни Тифани.

— Дрън-дрън — твърдо отрече Госпожа Вихронрав. — Аз пък изобщо не мисля за нищо такова, имате ми думата. И що не вземеш да си го вземеш тоя твой ум под контрол, г-це Здравомислова? Та значи си си изгубила резервното тяло? Голяма работа. Че какво толкова е другото тяло, ако си говорим без увъртане? Само безкрай поддръжка, допълнителна уста за хранене и двойно по-бързо износване на дрехи, и мебели… с една дума разправия. Ти си оправи ума, г-це Здравомислова и светът ще е твой като… — тук старата вещица се наведе към Тифани и прошепна: — Как им се казваше на онея неща, едни такива мънички, живеят в морето, хората ги ядат?