Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 101

— Ама си много дребен, нали?

— Само на ръст, бе гос’жа.

Хватката на раменете на Тифани пак се стегна. Сините очи проблеснаха.

— Какво значи името ти на Стария Говор на Нак Мак Фийгъл, Тифани? Мисли…

То изплува от дълбините на ума й оставяйки след себе си диря в мъглата. Прекоси врявата от призрачните гласове и я изведе извън обсега на призрачните ръце. Мътилката пред нея се разсея.

— Името ми е Земя Под Вълната — обяви Тифани и се катурна по очи.

— Не, не, без такива, тая няма да я бъде — заговори й държащата я фигура. — Стига толкова си спала. Добре, вече знаеш коя си! А сега трябва да се захващаш за работа! Трябва да бъдеш Тифани колкото можеш по-усилено и другите гласове ще те оставят на мира, помни ми думата. Макар, че може би ще е добре някое време да не правиш сандвичи.

Тя се почувства по-добре. Беше си казала името. Гълчавата в главата й поутихна, макар че все още се чуваше дърдорене, от което беше трудно да се мисли ясно. Но сега тя поне можеше да вижда ясно. Облечената в черно фигура, която я държеше, не беше висока, но толкова я биваше да изглежда сякаш е, че можеше да излъже повечето хора.

— О… ама вие сте… Госпожа Вихронрав?

Госпожа Вихронрав внимателно я натири да седне. От всяка повърхност на кухнята Нак Мак Фийгъл гледаха Тифани.

— Аз съм я. А тука стана една. Почини си сега за малко, че трябва да се хващаме за работа…

— Добро ви утро. Ъ-ъ, как е тя?

Тифани се озърна. Г-ца Здравомислова беше застанала на вратата. Изглеждаше бледа и ходеше с бастун.

— Лежа си аз в леглото и си мисля: „Добре де, няма какво да си седя тук и да се самосъжалявам“ — поясни тя.

Тифани се изправи:

— Толкова съжа… — започна тя, но г-ца Здравомислова само махна вяло с ръка.

— Не си виновна ти — каза тя сядайки тежко до масата. — Как си? И като стана дума, коя си?

Тифани се изчерви и промърмори:

— Струва ми се, че съм си още аз.

— Аз дойдох снощи и се погрижих за г-ца Здравомислова — намеси се Госпожа Вихронрав. — И тебе те наглеждах, момиченце. Ти доста приказва насън или, по-право Чувствителиян Суетон приказва, сиреч, каквото е останало от него де. Тоя дърт магьосник доста помогна като за някой, от когото са останали само куп спомени и навици.

— Това за магьосника не го разбрах — оплака се Тифани. — Нито пък за пустинната кралица.

— Нима? — изсумтя вещицата. — Значи, роилникът си събира хора. Гледа, кажи го, да ги добави към себе си, да ги използва да мисли чрез тях. Д-р Суетон ги е изследвал тях преди стотици години и направил капан да си хване един. Но той беше хванатият, глупакът му с глупак. Накрая то го уби. В крайна сметка то всичките ги убива. Те полудяват, по един или друг начин, вече не помнят, какво не бива да се прави. Но то си запазва нещо като… бледо копие от тях, нещо като жива памет… — тя се вгледа в озадаченото лице на Тифани и сви рамене. — Нещо като призрак.

— Оставил е призраци в главата ми ли?

— Не точно, по-скоро призраци на призраци — уточни Госпожа Вихронрав. — Май няма дума за такова нещо.

Г-ца Здравомислова потръпна:

— Е, слава на небесата, че поне си се отървала от тая пущина. Някой да иска чашка хубаво чайче?