Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 100

— Върви да издоиш козите, Тифани! Веднага, Тифани, чуваш ли ме! Поверените ти създания те чакат! Теб чакат! Защото Тифани дои козите. Направи го Тифани! Ръцете знаят как, а умът ще си спомни и ще се засили Тифани!

Някой я натири до доилната и през мъглата в главата й, тя различи присвития силует на… на… на Черната Мег.

Ръцете помнеха. Те наместиха ведрото, стиснаха вимето и после, когато Мег вдигна крак да си поиграе на ритни — кофата, те го хванаха и твърдо го въдвориха обратно на доилната платформа.

Тя работеше бавно, главата й пълна с гореща мъгла, ръцете й оправящи се както те си знаят. Ведрата се пълнеха и изпразваха, издоените кози получаваха по кофа храна…

Чувствителиян Суетон беше доста изненадан, че ръцете му доят някаква си коза. Той спря.

— Как се казваш? — чу един глас зад гърба си той.

— Суетон. Чувствителиян Суе…

— Не! Това беше магьосникът, Тифани! Той беше най-силното ехо, но той не си ти! Марш в мандрата, ТИФАНИ!

Заповедният тон на този глас я закара олюляваща се в хладната мандра и светът застана на фокус. На масата имаше развалено сирене, вонящо и разкапващо се.

— Кой го сложи това тук? — възмути се тя.

— Роилникът Тифани. Опитал се беше да направи сирене с магия, Тифани. Ха! — обясни гласът. — А ти не си него, Тифани! Ти знаеш как се прави сирене по правилния начин, нали Тифани? Няма спор! Как се казваш?

… всичко беше толкова объркано и миризмите бяха такива едни. В паниката си тя изрева…

Някой пак я шамароса.

— Не, това беше саблезъбият тигър Тифани! Те всичките са само стари спомени, оставени от роилника, Тифани! Той е карал много същества, но те не са тебе! Излез наяве Тифани!

Тя чу думите без наистина да ги разбира. Те бяха някъде си, посред някакви хора, които бяха само сенки. Но беше немислимо да не ги послушаш.

— Пусто да остане! — рече смътната висока фигура. — Къде се дяна оня синия дребосък? Господин Секи-го-оправя ли беше?

— Ей ме, гос’жа. И съм Роб Секиго-опрай, бе гос’жа. И те молим да не ме обръщаш на нещо неестествено, гос’жа!

— Ти каза, че тя си имала кутия с неща за спомен. Незабавно я докарай тук. Страх ме беше, че ще се стигне до там. Как мразим само да става така!

Някой хвана здраво Тифани и я завъртя на другата страна, така че пред нея пак изникна смътното лице. Две сини очи се втренчиха в нейните. Сияеха като сапфири в мъглата.

— Как се казваш, Тифани? — рече гласът.

— Тифани!

Очите задълбаха в нея:

— Тъй ли било? Ама наистина ли? Изпей ми първата песен, която си научила в живота си Тифани! Давай!

— Хзан, хзана, м’таза…

— Спри! Такива неща на Варовитище не се учат! Ти не си Тифани! Като гледам, май си оная пустинната кралица, дето беше убила дванайсет от мъжете си със сандвичи със скорпион! На мен обаче ми трябва Тифани! А ти марш в тъмното!

Светът отново се замъгли. Чу се някакво приглушено разискване и гласът рече:

— Хубаво, това може и да свърши работа. Ти как се казваш, пиктси?

— Ужасно Дребен Били Големото Чене Мак Фийгъл, гос’жа.