Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 99
Тери Пратчет
— Май и двете — отвърна Роб Секигоопрай.
Те видяха как огромната ръка стиска и се присвиха.
— Ма не мое да се убие роилник — отбеляза Прост Уили.
— Епа да, ма мое да го подплашиш и пропъдиш — обясни Роб. — Она вселенчицата отвън е широка. На негово место я немаше и да помислям друг път да й се репчим на
В далечината се разнесоха още три удара, този път по-силно.
— Я най викам, — продължи той — дека ни е време да се чупиме.
В къщурката на г-ца Здравомислова някой силно тропаше на предната врата.
Глава девета
Душата и средоточието
Тифани отвори очи, спомни си и помисли: „Това сън ли беше или наистина?“
А следващата и мисъл беше: „Откъде знам дали съм си аз? Ами ако не съм аз, а само си мисля, че съм? Откъде да разбера дали съм аз или не? Кое пък е това «аз», което пита това? Аз ли съм, която си мисля това? Откъде щях да разбера ако не бях аз?“
— Оти питаш мене? — обади се един глас до главата й. — Туй май е от онея мъчните въпросчета.
Това беше Прост Уили седнал на възглавницата й.
Тифани извърна очи надолу. Беше на легло в къщурката на г-ца Здравомислова. Пред нея се разстилаше зелено одеяло. Одеяло. Зелено. Не ливади, нито хълмове… но от тук си изглеждаше като ридовете.
— Аз всичко това на глас ли го казах? — попита тя.
— Епа да.
— Ъ-ъ… всичко наистина си се случи, нали? — продължи тя.
— Епа да — отговори бодро Прост Уили. — Големата бабаяга беше тука току-що, ма она вика, дека мо’еби нема да се събудиш на чудовище.
Още късчета спомени се приземиха в паметта на Тифани като нагорещени до червено камънаци върху мирна планета.
— С вас всичко ли е наред?
— Епа да.
— Ами г-ца Здравомислова?
А тази скала от спомени беше грамадна, цяла пламтяща планина, при вида, на която милиони динозаври се разбягаха панически. Ръцете на Тифани бързо се притиснаха до устата й.
— Аз я убих! — ахна тя.
— Неее ма, ич не беше…
— Бях! Усетих как ума ми си го мисли. Тя ме беше ядосала! Аз само махнах с ръка ей така, — десетки фийгъли бързо залегнаха зад подходящи прикрития — а тя взе, че се взриви и нищо не остана!
— Епа да, ама големата бабаяга вика, дека оно е ползвало акъло ти да мисли с него… — започна Прост Уили.
— Спомените са си тук! Аз бях, с ей тази ръка! — фийгълите, които бяха надигнали глави, пак залегнаха. — А пък… спомените, които имах… помня праха, как става на звезди… онези неща… жегата… кръвта… вкуса на кръвта… спомням си… спомням си трика с „виждай ме“! Ох, не! Ама че аз практически си го
Сенки нахлуха в полезрението й, а ушите и изпищяха. Тифани чу вратата да се отваря и нечии ръце я сграбчиха все едно беше лека като мехурче. Някой я преметна през рамо и бързо я отнесе надолу по стъпалата и навън на чист въздух, където я хвърли на земята.
— И всички ние… ние я убихме… взимаш един тигел разтопено сребро… — заломоти тя.
Някой й зашлеви един силен шамар. Тя зяпна през вътрешните си мъгли високия тъмен силует пред нея. Дръжката на една кофа беше пъхната твърдо в ръката й.
