Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 34

Зад оградата, в центъра на терена, се издигаше ниска постройка с площ не повече от пет квадрата, с плосък бетонен покрив. Двете врати отпред без съмнение също бяха заключени, но изглеждаха стари и несигурни.

Ако Саймън беше принудил Дани да мине през портата и през тези врати, както усещах, че е станало, то не беше импулсивно, а част от плана му.

Или може би възнамеряваше да се скрие тук само ако в къщата на доктор Джесъп нещата се влошат. Поради навременното ми пристигане в дома на рентгенолога и решението на шерифа Портър да блокира двете магистрали, те се бяха оттеглили тук.

След като беше оставил микробуса на паркинга до „Синята луна“, Саймън не беше напъхал Дани в друга кола, а двамата бяха минали през тази порта и през тези врати в един свят отвъд Пико Мундо, свят, за който знаех, че съществува, но който никога не бях посещавал.

Интуицията ми подсказваше да отида при шерифа Портър и да му разкажа за прозренията си.

Но щом се отвърнах от оградата, не можах да помръдна. Новото прозрение не ме пускаше. Дани беше в такава сериозна опасност, че ако след тях тръгнеше преследваща група, нямаше с нищо да му помогне, дори щеше да доведе до смъртта му.

Нещо повече, усетих, че макар и да е в голяма опасност, тя не е пряка и непосредствена. При това преследване беше по-важно не да се бърза, а да се действа незабелязано. Щях да успея, ако обръщах внимание на всички детайли.

Не знаех дали всичко това е вярно. Бях на границата между смътното усещане и ясното виждане.

Защо виждам мъртвите, но не ги чувам? Защо мога да търся с помощта на психичния магнетизъм, но само понякога намирам? Защо усещам надвисналата опасност, но не знам подробности за нея? Нямам представа. Може би нищо в този объркан свят не е цяло и ясно. Или може би просто не съм овладял напълно всичките сили, които притежавам.

Ако има нещо за миналия август, за което съжалявам, е, че във вихъра на събитията на моменти се доверявах повече на разума, а не на шестото си чувство.

Всеки ден ходя по опънато въже и всеки път съм на ръба да изгубя равновесие и да падна. Естеството на живота ми е свръхестествено и аз съм длъжен да го уважавам, ако искам да използвам по-добре таланта си. Но, от друга страна, живея в рационален свят и законите важат и за мен. Изкушението да се движа, воден само от неземния си импулс, е голямо, но знам, че който лети високо, пада бързо и болезнено.

Излизам от положението, като търся баланса между логичното и нелогичното, рационалното и ирационалното. В миналото бях склонен да гравитирам около логиката за сметка на вярата — вярата в себе си и в извора на моя талант.

Ако не успеех да спася Дани, както не бях успял да спася десетките невинни граждани през август миналата година, със сигурно щях да се намразя. След провала нямаше да се утеша дори със свръхестествените си способности, напротив — щях да ги намразя. Ако животът ми щеше да е пълноценен само чрез шестото ми чувство, загубата на самоуважение и самоувереност щеше да ме принуди да премина към друга вяра, различна от тази, която желаех. И щях да опровергая написаното на картончето от машината за предсказания, което висеше в рамка над леглото ми.