Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 33

Върнах се, защото тук ме доведе шестото ми чувство. Надявах се да го открия отново, сякаш беше макара. Ако намерех края на развилата се нишка, щях да тръгна по нея и тя да ме отведе до крайната ми цел.

Срещу задния вход за кухнята на кафенето се намираше прозорецът на втория етаж, от който се беше показала възрастната жена в синия халат. Завесите на прозореца бяха спуснати.

Хрумна ми да поговоря с нея, но тя вече беше разпитана от полицията. Те са много по-опитни от мен в събирането на ценни показания от свидетели.

Бавно тръгнах на север, към следващата пресечка. После завих на юг, покрай „Синята луна“.

Между кофите под ъгъл бяха паркирани камиони. Магазините получаваха стока много рано. Собствениците, дошли почти цял час по-рано от служителите си, бяха заети с оформянето на документите.

Смъртта идваше и си отиваше, но търговията беше вечна.

Почти никой не ме забеляза. Познавах ги бегло, а някои от тях изобщо не познавах.

Начинът, по който те показваха, че ме познават, ме караше да се чувствам неловко. Те виждаха в мен героя, спрял побъркания тип с пушката, който беше застрелял всички онези хора през август миналата година.

Пострадаха четирийсет и един човека. Някои от тях осакатяха за цял живот. Деветнайсет умряха.

Можех да предотвратя трагедията. Тогава щях да съм герой.

Шерифът Портър казва, че ако не съм бил аз, онзи е щял да погуби стотици. Но на мен оцелелите след трагедията, живите, не ми се струват достатъчно реални.

Само мъртвите ми се струват реални. Никой от тях не остана да витае. Всички се пренесоха в отвъдното вкупом, веднага.

Но аз продължавам да ги сънувам. Появяват ми се, все едно че са живи.

През нощите, в които ги сънувам, аз се будя, обзет от чувство за страшна загуба. Чувството е толкова мъчително, че предпочитам изобщо да не се будя повече. Но всеки път се събуждам и продължавам, защото така би поискала от мен дъщерята на Касиопея, една от деветнайсетте.

Аз имам съдба, която трябва да си спечеля. Смисълът на живота ми е в това. Когато я постигна, ще умра спокойно.

Единствената полза да те величаят като герой е, че повечето хора те гледат със страхопочитание. И когато се подиграваш на тяхното страхопочитание, като нахлузиш маската на тъгата и сериозността и като избягваш да ги гледаш, в крайна сметка те уважават желанието ти за самота и не те безпокоят.

Така, докато вървях из уличката, наблюдаван от време на време, но необезпокояван, стигнах до едно тясно незастроено място, заобиколено с ограда. Опитах се да вляза през портата. Беше заключено. Табелата отпред гласеше: „ПРОЕКТ ЗА КОНТРОЛ НА НАВОДНЕНИЯТА — ОБЩИНА МАРАВИЛЯ“ и с червени букви предупреждаваше „ВХОД САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“.

И тук аз открих нишката от макарата на моето шесто чувство. Докоснах заключената със синджир порта и почувствах, че Дани е минал оттук.

Един катинар не би спрял закоравял беглец от закона като Саймън Мейкпийс, който през годините, прекарани зад решетките, беше усъвършенствал престъпните си умения.