Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 32

— Отговорът на тези три въпроса — добави — е един и същ.

— Цял съм в слух.

— Няма да е правилно, ако просто ти го кажа. Няма да се съгласиш с мен и ще загубиш години да намериш отговор, който повече те устройва. Ако сам достигнеш до него обаче, няма да има нужда някой да те убеждава в правотата му.

— Само това ли ще ми кажете?

Той се усмихна и сви рамене.

— Аз дойдох при вас с парещ философски въпрос, а вие ме удостоихте само със закуска?

— Но доста обилна закуска. Ще ти кажа само, че ти вече знаеш отговора и винаги си го знаел. Не е необходимо да го откриеш, а да го разпознаеш и да го приемеш.

Поклатих глава.

— Понякога много ме обърквате.

— Да, — но винаги много се забавлявам с теб.

— Понякога сте дяволски загадъчен… — Страшният Честър продължаваше да седи на стъпалото на верандата и се взираше объркано в мен. — … като този проклет котарак.

— Ще го приема като комплимент.

— Нямах предвид това. По-добре да тръгвам. Като всеки път, преди да си тръгна, той напрегна всички усилия, за да стане от стола. Всеки път се плаша, че от този напън може да му се вдигне кръвното и да получи инфаркт.

Прегърнахме се, както винаги правим, преди да се разделим, сякаш никога повече няма да се видим.

Често се питам дали прераждането понякога не се обърква и лошата душа не се вселява в добро бебе. Предполагам, че мислите ми са богохулни, но пък с тази моя уста отдавна съм си отрязал пътя към рая.

Определено с това негово добро сърце Ози трябваше да бъде строен, здрав и с десет пръста. А моят живот щеше да е по-смислен, ако бях негов син, а не рожба на смахнати родители. Той попита:

— А сега какво?

— Не знам. Никога не знам предварително какво ще последва. То идва само.

Честър не се изпика върху обувките ми.

Минах през горичката и излязох през портата на задния двор.

Дванайсета глава

Отново кафене „Синята луна“. Защо ли не се изненадвам.

Когато воалът на нощта се спуснеше над уличката, до известна степен й придаваше романтичен вид. Сега, на дневна светлина, нямаше и помен от красота. Тук нямаше боклуци и гнусни гадини, всичко беше просто сиво, мрачно, безлично и неприветливо.

Като че в архитектурата е принцип да се строят многоетажни сгради, жилищата да се разполагат над магазините и безистените. До голяма степен това се дължи на ограниченото пространство, ресурси и бюджети.

Дани Джесъп казва, че тази отличителна черта на архитектурата също е отражение на човешката природа — повечето хора поставят на преден план външния си вид пред състоянието на душата.

Макар и да не съм толкова циничен като Дани и макар и да не виждам аналогия между безистените и душите, признавам си, че в казаното от него има известна доза истина.

Ако нещо не виждах в момента на бледолимонената сутрешна светлина, то беше каквато и да е следа или насока към момчето или към неговия баща-психопат.

Полицията си беше свършила работата и си беше отишла. Микробусът си стоеше изоставен, както го бях заварил и преди.

Не бях дошъл тук с очакването, че ще намеря улика, подмината от властите. Нито се заблуждавах, че мога да се правя на Шерлок Холмс и да изоблича лошите с помощта на дедукцията.