Читать «Чудакът Томас (Завръщането)» онлайн - страница 35

Този път щях да се придържам към нелогичното. Трябваше да се доверя на интуицията си, да се гмурна в неизвестното, въоръжен само със сляпата си вяра.

Нямаше да се обаждам на шерифа Портър. Щях да послушам сърцето си, което ми повеляваше да тръгна сам по следите на Дани.

Тринайсета глава

В моя апартамент напълних малка раница с вещите, които щяха да са ми необходими, включително две фенерчета и кутия с резервни батерии.

Застанах в спалнята до леглото и тихо прочетох написаното на картончето в рамката: СЪДЕНО ВИ Е ЗАВИНАГИ ДА СТЕ ЗАЕДНО.

Искаше ми се да сваля рамката, да извадя картончето от нея и да го взема със себе си. С него щях да се чувствам защитен.

Подобни ирационални мисли едва ли щяха да ми помогнат. Картончето от лунапарка изобщо не можеше да се сравнява с парченце от божия кръст или някаква друга светиня.

В същото време ме измъчваше друга още по-нерационална мисъл. В преследването на Дани и баща му можеше да умра и когато прекосях морето на смъртта, щях да пристигна на брега на паралелния свят. Тогава сигурно щях да покажа картончето, на което и създание да ме посрещнеше там. „Това — щях да кажа — е обещанието, което дадох на Сторми. Тя дойде тук преди мен и сега трябва да ме отведеш при нея.“

В действителност въпреки необичайните обстоятелства, при които бяхме получили въпросното картонче, в това нямаше никакво чудо. Не беше божествено предсказание, а обещание, което си бяхме дали един на друг. Обещание, основано на взаимното доверие и на Божията милост да останем неразделни завинаги.

Ако привидението ме посрещне на другия бряг, няма да мога да докажа божествения обет само с картонче от някаква глупава машина за предсказване на бъдещето. Ако животът след смъртта е както аз си го представям и е по-различен от рая, няма да мога да прибягна до услугите на добър адвокат и да заплаша със съд опонентите си.

И обратното, ако все пак предсказанието от картончето се изпълни, създанието, което ще ме посрещне на онзи далечен бряг, ще бъде самата Бронуен Луелин, моята Сторми.

Мястото на картончето си беше в рамката. Там щеше да е на сигурно място и щеше да продължи да ме вдъхновява, ако се завърнех жив от експедицията. Когато отидох в кухнята да се обадя на Тери Стомбоу от „Пико Мундо Грил“, Елвис седеше на масата и плачеше.

Мразя да го виждам такъв. Кралят на рокендрола не бива изобщо да плаче.

Той не биваше и да се възгордява, но от време на време го прави. Сигурен съм, че това е някаква шега. На един дух не му е необходимо да се възгордява. Понякога се закача с мен, а после ми се хили хлапашки.

Напоследък беше в доста добро присъствие на духа, но все пак от време на време в настроението му настъпва рязка промяна.

Умрял преди повече от двайсет и седем години, той беше приключил всичките си дела на този свят, ала въпреки това не можеше да се пренесе в отвъдното. Самотен колкото само една блуждаеща душа на мъртвец може да бъде, той имаше причина да се потапя в меланхолия. Причината за разстройството му обаче, изглежда, беше поставката за солта и пипера на кухненската маса.