Читать «Внимавай с жените...» онлайн - страница 15

Къщата на Брет се вижда отдалеч въпреки четириметровата ограда, която опасва имението. Просто защото е построена на малко хълмче, което се издига над околността. Но когато човек стигне портала, тя вече е изчезнала от погледа му, скрита зад буйни храсти и зеленина. Паркър спря колата на място, от което всичко се виждаше като на длан. Извадихме архитектурната скица и той ми показа къде точно се намира задният вход. Налагаше се едно не съвсем леко прескачане на оградата, но това не го вълнуваше. Просто защото нямаше да го върши той. Разсеяно поясни, че по горната част на оградата има и няколко реда бодлива тел, но това също не е нещо, което би трябвало да ни тревожи. Изобщо изглеждаше далеч по-доволен от мен, що се отнася до арената на действие. И това беше естествено — не той, а аз трябваше да действам там.

Пред големия железен портал стоеше един от пазачите. Наближаваше петдесетте, но беше добре сложен и очевидно силен мъж. Будните му студени очи не ни изпускаха от поглед, докато паркирахме на разширението на пътя, оформено по естествен начин на петдесетина метра по-нататък.

— Остави го на мен — рече Паркър.

Пакардът описа плавен завой, а пазачът бавно пристъпи към нас. Беше нисък и широкоплещест, с гръб на борец тежка категория. Носеше кафява риза, кафяви бричове и островърха шапка, късите му дебели крака бяха натикани в каубойски ботуши.

— Мислех, че това е пътят за Санта Медина — показа малката си главичка от прозорчето Паркър.

Пазачът сложи излъскания си ботуш на степенката. Тежкият му поглед се спря първо на Паркър, после бавно се измести върху мен. Дори да не ми бяха казали, че е бивше ченге, щях да го позная по тези хладни и подозрителни очи.

— Това е частен път — рече той с подчертан сарказъм в гласа. — На половин миля оттук има знак. Пътят за Санта Медина отбива вляво от него, а той е поне четири-пет квадратни метра, за да го виждат такива като вас… Какво търсите тук?

Успях да огледам стената, преди да е свършил с артикулацията. Беше гладка като стъкло, а отгоре й се къдреха три реда бодлива тел. На външен вид бодливите й краища изглеждаха достатъчно остри, за да разкъсат човешка плът. И тази плът, по всичко изглежда, щеше да бъде моята.

— Обърках се, мислех, че пътят вляво е частен — отвърна Паркър и възнагради пазача с една куха усмивка. — Съжалявам за безпокойството.

Тази реплика ми даде възможност да направя още едно откритие — до будката на пазача седеше пес вълча порода, който тъкмо се прозяваше срещу слънцето. На някой от острите му зъби човек спокойно би могъл да окачи шапката си.

— Изчезвайте — рече пазачът. — Няма да е зле да се поупражнявате в четене през свободното си време. Имате очевидни празнини в тая посока.

Около дебелия кръст на пазача беше увит широк колан за оръжие. Кобурът нямаше капаче и от него надничаше ръкохватката на револвер 45-и калибър, излъскана от честа употреба.

— Не е нужно да сте груб — любезно отвърна Паркър, все така сдържан и възпитан. — Всеки може да направи грешка.