Читать «Внимавай с жените...» онлайн - страница 13

— Ще трябва да кажеш истината.

— За мацето, дето се разхожда насън, така ли?

— Разбира се.

— За мен ще бъде истинско удоволствие да нахраня Редфърн с подобна плява!

— До това едва ли ще се стигне, ако бъдеш внимателен.

— Дано! — рекох, пресуших чашата си и се заех да навивам чертежа на руло. — Това ще го разгледам внимателно в леглото. Нещо друго?

— Носиш ли оръжие?

— Понякога.

— Утре вече не го носи.

Разменихме си по един продължителен поглед.

— Няма — кимнах накрая аз.

— Това е. Сутринта ще отидем да хвърлим едно око на имението. Трябва да се запознаем с околната обстановка.

— Защо не накараме онова маце да го направи насън? — ухилих се аз, сякаш мисълта току-що беше изскочила от главата ми. — Дебелакът каза, че ставала да се разхожда и при най-малкото безпокойство. Мога да й помогна да го стори по поръчка…

— Пак ставаш нахален!

— Такъв съм си, какво да правя… — Отворих бюфета и измъкнах бутилка скоч с една чаша. — Ще си довърша вечерята в леглото.

— Никога не поощряваме към пиене хората, които работят за нас! — надменно процеди той.

— Аз не се нуждая от поощрения — рекох. — Къде ще спя?

Още веднъж му се наложи да преглътне гневното си избухване. Врътна се и изхвърча от стаята.

Последвах го нагоре по стълбите и влязох в една спалня със застоял въздух. Нищо й нямаше, само дето се усещаше, че от години не е използвана.

— Лека нощ, Джаксън — отривисто изрече домакинът ми и побърза да изчезне.

Налях си един малък скоч, глътнах го и се приближих до прозореца. Отворих го и се надвесих навън. Виждах само мрак, сред който се долавяха очертанията на дървета. Лунната светлина не проникваше през гъстите листа. Под прозореца имаше полегат покрив, не, по-скоро нещо като навес над прозорците на долния етаж. Обхванат от съклет, аз прекрачих парапета и стъпих на навеса. От далечния му край получих възможност да видя поляната в цялата й ширина. Вниманието ми бе привлечено от лилавосинкав басейн, проблясващ под лунните лъчи като къс разтопено сребро. Около него имаше ниска ограда, а на оградата седеше човек. По-скоро жена, но не бях сигурен, тъй като беше прекалено далеч. В тъмнината проблясваше огънче на цигара. Ако не беше то, положително бих приел, че става въпрос за статуя — толкова неподвижна беше тази фигура. Погледнах я известно време, тя беше все така неподвижна. Обърнах й гръб и се върнах обратно.

Шофьорът седеше на леглото и ме чакаше.

— Излязох да глътна малко чист въздух — обясних му аз, докато се опитвах да откача крака си от перваза. С нищо не показах, че съм учуден от появата му. — Тук е малко задушно, нали?

— Малко — съгласи се с тих глас той. — Виждали сме се някъде, нали?

— На брега. Казвам се Джаксън.

— Ченгето?

— Допреди месец — ухилих се аз. — Вече не съм в тоя бранш.

— Чух нещо такова… Ченгетата те подгониха, а?

— Подгониха ме — кимнах намерих още една чаша и я напълних с порядъчна доза скоч. — Искаш ли?

— Не мога да стоя дълго — вдигна ръка той. — Няма да им хареса, ако ме заварят тук.

— Дойде да пием по една, така ли?

— Не можех да се сетя кой си — поклати глава той. — Това ме направи неспокоен. Като чух обаче как говориш на онзи задник Паркър, реших, че двамата с тебе ще се разберем.