Читать «Внимавай с жените...» онлайн

Дупката, която ми наеха за офис, се намираше на шестия етаж на стара и разнебитена сграда в затънтения край на Сан Луис Бийч. От изгрев до залез слънце през отворения прозорец долитаха крясъците на хлапетата от квартала, примесени с монотонния грохот на автомобилното движение.

По тази причина използвах сивото си вещество предимно нощем. И вече пета нощ, съвсем сам в офиса, вършех точно това — напъвах си мозъка да намеря изход от безизходицата. Съзнавах, че изход няма, но въпреки това ми бяха необходими два пълни сеанса, за да преценя загубите и да се оттегля.

Стигнах до това решение десет минути след единайсет в една душна юлска нощ, точно осемнайсет месеца след пристигането ми в Сан Луис Бийч. То ми донесе нужното облекчение, а заедно с това и желанието да бъде отпразнувано. По стълбите се разнесоха стъпки точно в момента, в който съзерцавах служебната бутилка на светлината на лампата, празна като джобовете на панталоните ми.

Останалите канцеларии на етажа бяха затворени през нощта. Също и тези на по-долния. Заключваха ги в шест следобед и ги отваряха в девет сутринта. В този промеждутък от време единствените обитатели на сградата бяхме ние с плъховете. Но при звука на стъпките плъховете се прибраха в дупките си. През последните месеци ме посещаваха единствено ченгетата. Не ми се вярваше полицейският лейтенант Редфърн да се е сетил за мен в тази късна доба, но човек никога не може да бъде сигурен. Редфърн вършеше куп странни неща, едно от тях спокойно би било решението най-сетне да се отърве от мен. Харесваше ме точно толкова, колкото би могъл да хареса една гърмяща змия, дори и още по-малко. Ако е решил да ме изрита от града, късният нощен час едва ли би го спрял.

Стъпките стигнаха коридорчето. Бяха бавни, спокойни и отмерени, стъпки на самоуверен човек.

Измъкнах цигара от джоба на сакото си и драснах клечка кибрит. Беше последната, пазех я именно за подобни случаи.

В коридорчето проблесна светлина, матираното стъкло на вратата се очерта на фона на тъмната рамка. Настолната лампа хвърляше блед кръг върху бюрото, останалата част от дупката тънеше в мрак. В осветения четириъгълник се очерта едра сянка, стъпките стихнаха. Беше наистина огромна, раменете се губеха извън рамката. На върха на голямата като тиква глава се поклащаше широкопола разбойническа шапка — от тези, които съм запомнил от далечното детство.