Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 186
Желю Желев
Този омагьосан кръг произтича от обстоятелството, че както полицията, така и съдът са органи на фашистката партия и изпълняват нейната воля. Когато ръководството на фашистката партия дава директива на полицията да упражнява масов терор срещу потенциалните и реалните противници на държавата, не може да се очаква съдът да се обяви против този терор. Като фашистки орган, той трябва да го оправдава и да дава правна санкция на насилията, извършени от полицията.
След като законодателните функции са преминали в ръцете на изпълнителната власт, а правителството получава изключителните пълномощия да издава закони или закони-декрети, ролята на парламента става чисто формална. Той се опразва от съдържание, а доколкото продължава да съществува — нито една от трите фашистки държави не унищожава парламента, — неговото значение е чисто фасадно, да създава илюзията, че в съответната страна нормално функционира правова система. Доколко това е така, проличава от «Програмната правителствена декларация, направена от райхсканцлера Адолф Хитлер пред Райхстага на 23 март 1933г.». В нея е казано: «Германското правителство би действувало противно на духа на народното възраждане, ако допуснеше да преговаря и да иска разрешение от Райхстага за всеки отделен случай и за всяко отделно мероприятие.
Действувайки така, правителството няма никакво намерение да премахне Райхстага и неговите функции, напротив, то си запазва правото да го държи от време на време в течение относно мерките, които мисли да предприеме, и даже по известни мотиви, ако намери за необходимо, да иска одобрението на парламента» (128–188).
В същата декларация Хитлер обяснява защо националсоциализма не признава парламентарната система. «Ние не признаваме в парламентарната система никаква изява на народната воля, която логически може да бъде само воля за запазване на народа: ние виждаме в парламентарната система едно погрешно представяне на тази воля, ако не дори изопачаване. Волята на един народ за утвърждаване на неговото съществуване се проявява най-ясно и най-полезно в неговите най-добри личности! Те са представителното ръководство на една нация и само те могат да бъдат гордостта на един народ, но никога онази парламентарна група, чието рождено място е изборната урна и чийто баща е анонимната избирателна бюлетина!» (128–202).
Текстът на програмната декларация на националсоциалистическото правителство кореспондира напълно с онова, което Хитлер бе писал много преди това в «Моята борба»: «Целта на нашия днешен парламентаризъм не е да образува едно събрание от мъдреци, но да скърпи едно мнозинство от духовно зависими нули, чието ръководене в определена посока ще бъде толкова по-лесно, колкото по-голяма е личната ограниченост на отделните депутати. Само така е възможно да се прави партийна политика в днешния лош смисъл на думата» (128–35).
Формалният характер на парламента във фашистката държава се определя от няколко обстоятелства: а) че той де факто е подчинен на правителството, което вместо него има реална законодателна власт, издава закони, които влизат незабавно в сила, а със задна дата се внасят в парламента за одобрение или за сведение; б) дори ако законодателната власт беше в ръцете на парламента и той стоеше над правителството като изпълнителна власт (както е при строго спазване на принципа за разделението на властите), и това не би изменило кукленото положение на парламента. Защото над него, както над съда и правителството, стои едно «представително ядро на нацията», наречено фашистка партия. Всички закони и декрети, преди да бъдат внесени за одобрение в парламента, най-напред получават своето одобрение от представителното ядро на фашистката партия. Без неговото разрешение никакъв закон не може да бъде внесен в парламента.
