Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 184

Достатъчно е да напомним още за терора през първите месеци след завземането на властта от нацистите. Десетки и стотици хиляди политически противници на режима бяха задържани в училищата и концентрационните лагери без съд и без присъда. Това беше прословутият «превантивен арест», който се извършваше по усмотрение на щурмовашките фюрери, без каквато и да било санкция на съда. Едва след като тези хора бяха натъпкани в затворите, фашистката партия реши да придаде законен вид на масовия терор. Започна се създаването на местните съдилища, които трябваше да предяват обвинения в държавна измяна към онези, които вече много месеци бяха затворени.

Този пример особено нагледно показва взаимоотношенията между съда и терористичния апарат. Макар единият и другият да са органи на фашистката система, последната предпочита да използува терористичния апарат, защото той е по-ефикасен и скъсява пътя към целта, като отстранява всички онези формалности свързани с правораздаването.

Приведените примери свидетелствуват, че фашистката система няма време да се занимава със съдилища, когато трябва да се действува бързо, решително и безпощадно, защото нейната опора е в терора (физически, политически и идеологически). Ако тя допусне само в едно звено на нейната система да се развие процес на «разложение», това може бързо да се разшири върху други звена и по такъв начин да доведе до нейното разрушение. Щом трябва да се бори, правосъдието за нея става излишен лукс, какъвто изрядко се позволява само с пропагандна цел, за да се представи пред света като правова държава, но само при сигурна гаранция срещу изненади. Тогава именно тя организира «публични» процеси, на които присъствува отбрана публика — членове и функционери на фашистката партия, чиновници от службите за държавна безопасност. Информацията, която прониква в пресата, е по съответен начин обработена, за да може обществеността да остане с впечатлението, че съдебната процедура протича при най-строго спазване на законността.

Разбира се, не се допускат чуждестранни кореспонденти на процеса, защото могат да дадат нежелателни преценки за режима: партията не може да позволи друг да информира собствената общественост за събитията в собствената и страна. Лайпцигският процес (1933–1934г.), където чуждестранните кореспонденти имаха свободен достъп, всъщност е едно изключение. Това не беше още типичен фашистки съд, а старият Имперски съд, който нацизмът завари и реши да използува за свои нужди. Съдиите още не бяха членове на фашистката партия, макар че се намираха напълно под нейния контрол. Не случайно веднага след приключването на процеса Имперският съд беше разтурен и на неговото място беше изграден т.нар. «Народен съд», в състав двама съдии и пет функционери на фашистката партия. Типичният фашистки съд, първо, не допуска да присъствуват на процеса чуждестранни кореспонденти, и второ, благодарение на това никога не издава оправдателни присъди (защото всяка оправдателна присъда в условията на тоталитаризма действува обратно като бумеранг). Всеизвестно е какъв грамаден морален и политически удар беше нанесен на нацисткия режим с издаването на оправдателни присъди за Димитров, Танев и Попов. След като представителите на Коминтерна не бяха подпалвачи, значи техните противници — националсоциалистите — са подпалвачите!