Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 118
Желю Желев
В Германия подобна форма на съпротива приемат католическият поет Райнхолд Шнайдер, Йохен Кеплер, лирикът Готфрид Бен, младият поет от Мюнхен Ойген Готлоб Винклер)който през 1936г. свършва със са моубийство).
По-късно, с постепенното разлагане на фашистката държава, опозицията на интелигенцията се активизира. Държавното съзнание се разколебава в себе си, преминава от фанатизъм в йезуитство. При йезуитството човешката личност е раздвоена, с две противоположни лица — едното е обществено, другото — частно. Обществото се съобразява с изискванията на държавата, която е все още силна и може да смаже отделния индивид не само политически, но изцяло. С частното си лице индивидът се показва такъв, какъвто е, пред себе си и в най-близката си среда. Следователно йезуитството е общоприето социално лицемерие в периода на идеологическото разложение на фашизма. Всеки говори това, което не мисли; проповядва това, с което не е съгласен; безпощадно критикува и едното и другото в интимен кръг. Такъв е редът на нещата — нещо като «модус вивенди» в условията на фашизма.
Независимо, че в нравствено отношение фанатизмът превъзхожда йезуитството със своята безкомпромисност, все пак то представлява по-висша степен в еволюцията на общественото съзнание при фашизма, защото започва да вижда истината. Ако фанатизмът е само сляпа вяра, йезуитството е прикрито критическо мислене. В този смисъл йезуитството може да се разглежда като критическо мислене, което още не смее да се покаже публично и което за безопасност си надява формата на фанатизъм, макар че у себе си храни най-дълбоко презрение към последния.
В рамките на йезуитизма интелигенцията не допринася много за дискредитиране на фашистката система, защото истините си остава предмет на частни разговори, а в обществения живот безразделно си господствува лъжата.
Висша проява на действеност у йезуитското мислене са намеците, подмятанията, алюзиите, аналогиите с компроментирани в историята събития. Например Вернер Бергенгруен през 1935г. пише романа «Великият тиранин и съдът», който представлява «едно скрито обвинение срещу режима на Хитлер» (151–234). По същия начин постъпва през периода на войната споменатият по-горе католически поет Райнхолд Шнайдер с произведението си «Религия и сила», където на фона на историческите аналогии косвено е казано, че насилническата държава на Хитлер е «противобожествена».
Б. Брехт в статията «Пет трудности за онзи, който пише истината» (писана през 1934), като резюмира принципите на съзнателното литературно йезуитство в условията на фашизма, не на последно място поставя хитростта. «Всеки, който в наше време е решил да се бори срещу лъжата и невежеството и да пише истината, ще трябва да преодолее поне пет трудности. Трябва да притежава умъжествот, за да пише истината, въпреки че навсякъде я задушават, да притежава уумт, за да опознае истината, въпреки че навсякъде се стараят да я скрият, да притежава
