Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 119

Брехт се позовава на историята, която изобилствува с примери на хитрост в онези случаи, когато истината не може да се каже направо. «От памтивека хората са прибягвали до хитростта, разпространявайки истината там, където я забраняват и скриват. Конфуци тази цел е фалшифицирал официалния патриотически календар, като изменял в описанието на историческите събития само определени думи: там, където се казвало, че „владетелят Кун заповядал да се накаже със смърт философът Ван за мислите, които е изказал“, Конфуций вместо „да се накаже със смърт“, написал „да се убие“. Ако пък се казвало, някакъв си тиранин бил убит от заговорници, той писал вместо „убит“ — „наказан със смърт“. Така Конфуций е трасирал пътя към ново разбиране на историята» (11–36).

По-нататък Брехт привежда характерни похвати на йезуитско писане: «Там, където цари гнет, думата „подчинение“ следва да се предпочита пред думата „дисциплина“. Дисциплината е мислима и без началник и затова тя е по-благородно понятие от понятиета подчинение. Също така е по-добре е да се пише не „чест“, а „човешко достойнство“. При такава употреба на думите всеки отделно взет човек не изчезва тъй лесно от зрителното поле. Та каква ли не сбирщина си присвоява правото да защищава честа на народа…

… Англичанинът Томас Мор описва в своята „Утопия“ страна, в която господствува справедливостта. Тази страна съвсем не приличала на Англия от онова време и все пак си схождала в много неща с нея — във всичко освен във справедливия ред.

… Много от онова, което се отнася за Германия, за което в самата Германия е забранено да се говори, може да бъде казано, като се приписва на Австрия. Съществуват много похвати, с които може да се приспи бдителността на държавата цербер» (11–36 и 37).

Предимството на такъв начин на действие е, че критикуващият винаги може да се спаси. Него могат само да го подозират, без да докажат вината му, тъй като винаги може да каже, че не е имал предвид подобно нещо и пр. Големият недостатък на тази йезуитска критика е обаче в това, че, първо, не от всички може да бъде разбрана (обикновено един тесен кръг от интелигенцията схваща за какво става дума), и, второ, проблемите все пак не са направени публично достояние. Те не са поставени в тяхната адекватна форма като проблеми, подлежащи на решаване, като програма на действие. Освен това пишещият по този начин постоянно чувствува до себе си присъствието на фашистката цензура, която с течение на времето се превръща в нещо още по-страшно — в самоцензура, предварително сковаваща творческите сили на художника. Ето как големият португалски художник Ферейра ди Кащру е описал тази парадоксална ситуация: