Читать «Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)» онлайн - страница 116

«… Това, което индивидуализмът нарича свобода и което някой либерал, макар и негласно, но все пак искрено желае, уне е свобода, а безотговорност.

Каквото те наричат личност, не е личност, както аз вече ви изложих. Каквото те наричат свобода, не е никаква свобода. Истинската свобода е само творческата свобода.

Ако те поискат творчески и положително да сътрудничат в днешния живот на нацията, тогава те притежават тази свобода, тогава те няма защо да я призовават. Ако трябва само да творят, да произвеждат и да работят, ще се чувствуват също така свободни и щастливи, както нас, националсоциалистите, понеже ние чрез тази работа за нацията постъпваме и действуваме съобразно с нашата собствена същина, нашия собствен род и присъщото ни открай време убеждение.

Свобода „за какво“, свобода за творчество, в смисъла на националсоциализма — при нас не трябва да се изисква, защото тя е налице» (36–74).

И все пак, ако някой не желае да твори в смисъла на националсоциализма, т.е. за фашистката държава и партията? Ако някой иска свобода от държавата и фашистката партия, може ли да бъде свободен?

На този въпрос Ото Дитрих дава ясен и категоричен отговор: «Ако въпреки това някъде прозвучава призив за свобода, той може да дойде само от хора, които искат да действуват съобразно с една същина, която не е в съгласие с нашата национална общност, но е противоположна на нея… Такава свобода, свободата на вредителите и дребнавите, ние не искаме да дадем. Ние даваме само уистинската свобода, полезната на общносттат творческа свобода» (36–74).

Както се вижда, онези, които не желаят да сътрудничат с националсоциалистическата държава, не само че не могат да разчитат на свободата на творчеството, но веднага влизат в категорията на «вредителите и дребнавите», които по-нататък подлежат на преследване.

Италианският фашизъм третира проблемата личност — общество по същия начин. Още в първата глава на «Хартата на труда» е казано. «Италианската нация е един организъм, чиято цел, съществуване и средства превъзхождат по сила, както и по трайност тия на отделния индивид или на отделните съюзи» (36–36). Гуидо Бартолто, един от теоретиците на фашизма, в съчинението си «Фашизъм и нация» още по-определено формулира универсалистичния принцип като основен, противопоставяйки го на индивидуализма: «Разликата за нас е, че при индивидуализмаиндивидът господствува над цялото, а при универсализма цялото господствува над индивида. Между тях обаче стои корпоративизмът, при който индивид и цялото съществуват в хармония» (36–37).