Читать «Лираел» онлайн - страница 242

Сам се втурна напред, когато острието прониза ръката на некроманта. Той очакваше, че то почти ще я отсече, но то причини само избухване на златист пламък, облаче от бели искри и един димящ ръкав.

— Глупак — каза Клор и вдигна меча си. Гласът й плъзна по кожата му като хиляди дребни насекоми. Дъхът й вонеше на смърт и Свободна магия. — Нямаш звънци.

В този миг Сам осъзна, че и Клор няма звънци. Нито пък очите й зад маската бяха човешки. Там святкаха огнени кълба, а от отвора за устата излизаше бял дим.

Клор вече не беше некромант. Тя беше една от Висшите мъртви. Сабриел наистина бе сложила край на съществуването й като живо същество.

Ала някой я беше върнал.

— Бягайте! — извика Лираел. — Бягайте!

Тя стоеше между последните четирима оцелели и онези мъртви ръце, които бяха издържали на флейтите. Лираел свири на Саранет, докато лицето й посиня, но те просто бяха твърде много, за да се справи с тях, а флейтите бяха твърде слаби. Мъртвите, които бяха оцелели, не изглеждаха засегнати по никакъв начин.

Още по-лошо, децата не искаха да бягат. Те бяха твърде шокирани, неспособни да направят каквото и да било, камо ли да разберат какво им крещи Лираел.

Една мъртва ръка се втурна напред, и тя я прободе. Кучето се хвърли към друга и я събори на земята. Ала третата, едно ниско, подскачащо същество с издължени челюсти, ги заобиколи. То се нахвърли върху едно малко момче, което не преставаше да пищи. Челюстите се затвориха и писъците веднага спряха.

Плачейки от гняв и отвращение, Лираел се обърна кръгом и отсече главата на съществото, а от Нехима се разхвърчаха сребристи искри, когато го прониза. Но дори и тогава мъртвата ръка продължи да действа, защото духът, който я обитаваше беше безразличен към физическите наранявания. Тя го прониза отново и отново, но мъртвите пръсти продължиха да стискат жертвата си, а главата все така скърцаше със зъби.

Сам парира поредния удар на съществото, което някога беше Клор. Силата му бе невероятна, и той за пореден път едва не изпусна меча си. Ръката и китката му се бяха схванали, а символите на Хартата, които толкова прилежно бе поставил върху острието, постепенно биваха унищожавани от силата на Клор. Когато изчезнеха, острието щеше да се счупи…

Той политна назад и хвърли един бърз поглед към полето. Успя да зърне само Лираел и Кучето, които се сражаваха най-малко с половин дузина мъртви ръце. Беше чул флейтите преди малко, гласовете на Саранет и Кибет, макар че бяха необичайно различни от звънците, които познаваше. Те бяха отпратили повечето от духовете, даващи живот на ръцете, обратно в смъртта, но нямаха ефект върху Клор.

Клор нападна отново със съскане. Сам избегна удара. Той отчаяно се опита да измисли какво да прави. Трябваше да има някакво заклинание, нещо, което поне щеше да я задържи достатъчно дълго, за да успее той да избяга…

Лираел и Кучето нападнаха заедно, събаряйки и последната мъртва ръка на земята. Преди да успее да се изправи, Кучето излая в лицето й. Тя окуця на мига, превръщайки се просто в един отвратителен, деформиран труп, а духът й бе прогонен.