Читать «Лираел» онлайн - страница 240

Могет не помръдна. Сам заговори отново и почеса главата на котката, но тя продължаваше да спи.

— Ще се събуди, когато се наложи — каза Кучето. То също говореше тихо. — Подгответе се!

„Откривател“ умело се плъзна към кея, докато Лираел спускаше платната. Сам скочи на брега с изваден меч, а Кучето го следваше по петите.

Лираел ги настигна миг по-късно, извадила Нехима, а символите на Хартата по острието проблясваха в здрача.

Кучето отново подуши въздуха и наклони едното си ухо. И тримата застанаха неподвижно. Ослушваха се. Чакаха.

Дори изгладнелите чайки бяха престанали да крещят. Не се чуваха никакви звуци, освен собственото им дишане и шумът на реката под кея.

Някъде в далечината тишината внезапно бе нарушена от дълъг, протяжен вик. После, сякаш това бе сигнал, той бе последван от приглушени викове и още писъци.

В същото време Лираел и Сам усетиха, че няколко души умират. Макар че това беше много далече, те потръпнаха от шока, предизвикан от смъртта, а после отново, когато тя бързо се повтори. Там имаше и още нещо, усетиха те. Някаква власт, по-силна от смъртта.

— Некромант! — изстреля Сам и отстъпи крачка назад.

— Звънците — каза Лираел и погледна към лодката. Могет беше вече буден, а зелените му очи проблясваха в мрака. Той беше кацнал върху пояса със звънците.

— Идват насам — заяви спокойно Кучето. Виковете и писъците приближаваха, но Лираел и Сам все още не виждаха нищо зад редиците от върби. После, на петдесет метра надолу по течението, един мъж изскочи откъм дърветата и падна във водата. Потъна веднага, но след известно разстояние се подаде на повърхността. Поплува малко, а после се обърна по гръб, за да бъде понесен от течението, твърде уморен или твърде сериозно ранен, за да продължи.

Зад него, един обгорял и овъглен труп се затътри към брега на реката и нададе ужасен, крякащ вик, когато видя, че жертвата му се измъква. Отблъсната от бързо течащата вода, мъртвата ръка залитна обратно към дърветата.

— Хайде — каза Лираел, макар че едва изрече думите. Извади флейтите и пое нататък. Кучето я последва. Сам се поколеба, взирайки се в мрака.

Зад дърветата викаха и пищяха още хора. Думите не се чуваха ясно, но Сам разбра, че са ужасно уплашени и викат за помощ.

Той погледна звънците. Могет отвърна на погледа му, без да мига.

— Какво чакаш? — попита котката. — Да ти дам разрешение?

Сам поклати глава. Чувстваше се парализиран, неспособен да посегне към звънците или да последва Лираел. Тя и Кучето вече бяха почти в края на кея. Той усещаше присъствието на мъртвите наблизо, на по-малко от сто метра разстояние, и на некроманта, който ги придружаваше.

Трябваше да направи нещо. Налагаше се да действа. Трябваше да докаже на себе си, че не е страхливец.

— Звънците не ми трябват! — извика той и хукна по кея, а ботушите му отекваха по дървените дъски. Той профуча покрай изненаданата Лираел и Кучето и побягна към пролуката, където върбите бяха подрязани.

За миг премина покрай дърветата и се озова на малка мрачна ливадка. Една мъртва ръка се втурна към него.

Той преряза краката й и я ритна с едно плавно движение. Преди да успее да се изправи, той я прескочи и побягна нататък.