Читать «Лираел» онлайн
Гарт Никс
Гарт Никс
Лираел
Благодарности
Изказвам големи благодарности на Джийни Лио, моята редакторка в „Харпър Колинс“, за професионалните й съвети и най-вече за това, че ме окуражи да се върна и да разкажа повече за историята на Лираел.
Пролог
Беше горещо, душно лято и комарите се рояха навсякъде, от местата, където се размножаваха сред зловонните, обрасли с тръстика брегове на Червеното езеро, до полите на Маунт Абед. Дребни птички се спускаха с блеснали очи сред рояците от насекоми, хранейки се до насита. Над тях кръжаха грабливи птици, които на свой ред поглъщаха по-малките.
Ала близо до Червеното езеро имаше едно място, където не летяха нито комари, нито птици, и там не вирееше нито трева, нито някакви живи същества. Беше ниско хълмче, разположено на малко повече от две мили от източния бряг. Могила, изцяло съставена от кал и камъни, пуста и странна сред дивото пасище около нея и зелената гора, покрила близките хълмове.
Могилата нямаше име. Дори и някога да бе съществувала, отразена върху карта на Старото кралство, картата отдавна беше изгубена. Навремето наоколо бе имало ферми, но никога по-близо от левга. Дори и когато тук бяха живели хора, те нито бяха поглеждали към странния хълм, нито го бяха споменавали. Сега най-близкият град беше Едж, съмнително селище, което никога не бе виждало по-добри дни, но още не беше престанало да се надява. Жителите на Едж знаеха, че е най-разумно да избягват източния бряг на Червеното езеро. Дори и животните, обитаващи гората и поляните, страняха от района около могилата, тъй както инстинктивно отбягваха и всеки, решил да поеме нататък.
Точно това се канеше да направи сега мъжът, застанал в края на гората, където хълмовете се преливаха в равнината на брега на езерото. Беше слаб и плешив, облечен в кожена ризница, която го покриваше от глезените до китките, а на врата и ставите бе подсилена с пластини от червен емайлиран метал. В лявата си ръка държеше гол меч и бе опрял острието на рамото си. Дясната му ръка лежеше върху кожен ремък, опасал диагонално гърдите му. От ремъка висяха седем кесии, най-малката от които не надвишаваше по размери кутия за хапчета, а най-голямата беше колкото свития му юмрук. От кесиите висяха дървени дръжки. Дръжки от черен абанос, по които той шареше с пръсти подобно на паяк по стена.
Ако на мястото имаше очевидец, той щеше да разбере, че абаносовите дръжки принадлежат на звънци, а това от своя страна би определило самоличността на мъжа, макар не и неговото име. Той беше некромант, понесъл седемте звънци на своето мрачно изкуство.
Мъжът погледа известно време могилата, забелязвайки, че той не е бил първият, дошъл там в този ден. Поне двама души стояха на голия хълм, а във въздуха трептеше горещо сияние, което загатваше, че там има и други, невидими същества.
Мъжът обмисли идеята да изчака до здрач, но знаеше, че всъщност няма възможност за избор. Това не беше първото му посещение на могилата. Дълбоко в недрата й се криеше затворена голяма сила. Тя го бе призовала да прекоси Кралството, напомняйки му за своето присъствие на този Еньовден. Тя го зовеше сега и той не можеше да се отрече от нея.
