Читать «Лираел» онлайн - страница 243

— Благодаря — изпъшка Лираел. Огледа се около себе си, видя гротескните фигури на мъртвите ръце и жалките трупове на техните жертви. Тя отчаяно се надяваше да види поне едно от децата. Ала там не стоеше никой друг, освен нея и Кучето. Навсякъде имаше трупове, проснати по пропитата с кръв земя. Разчленените останки на мъртвите ръце бяха закрили убитите хора.

Лираел затвори очи, а усещането за смърт едва не я погълна. Това усещане потвърди онова, което очите й вече й бяха казали.

Никой не бе оцелял.

Повдигна й се, а храната се надигна в гърлото й. Ала когато се наведе напред, за да повърне, внезапно чу Сам да вика. Изправи се, отвори очи, и се огледа. Не виждаше принца, ала някъде в далечината имаше ослепителен златист огън, примесен с огромни облаци бели искри. Това би могло да бъде заря, но Лираел знаеше, че не е така.

Въпреки това й бяха нужни няколко секунди, за да разбере какво вика той.

Когато думите най-сетне проникнаха в нейното зашеметено и ужасено съзнание, всички намерения да повърне изчезнаха. Тя прескочи труповете на мъртвите ръце и техните жертви и започна да бяга.

Сам викаше:

— Помощ! Лираел! Куче! Могет! Който и да е! Помогнете!

Мечът на Сам се счупи при последната размяна на удари. Беше се отчупил близо до дръжката, превръщайки го в безполезна мъртва маса, лишена от магия.

Клор се разсмя. Смехът й прозвуча странен и далечен зад маската, сякаш отекваше по някакъв дълъг коридор.

Тя беше станала по-висока, докато преследваше Сам, и приличаше на някакво мрачно същество под гниещите, разпадащи се косми. Сега се извисяваше с цяла глава над него, а от устата й излезе бял дим, когато отново вдигна меча си. По острието се разля червен огън, а на тревата паднаха пламтящи капки.

Сам запрати дръжката на меча в лицето й и отскочи назад, като викаше:

— Помощ! Лираел! Куче!

Мечът се стовари върху му. Клор също подскочи напред, по-бързо и по-надалече, отколкото Сам бе очаквал. Острието профуча покрай носа му. Ужасен, той отново извика:

— Могет! Който и да е! Помогнете!

Лираел видя как червеният огнен меч на некроманта проблясва надолу. Сам се строполи под удара и червеният огън замъгли зрението на Лираел.

— Сам! — изпищя тя.

Докато викаше, Падналото куче се хвърли напред с огромни подскоци към Сам и некроманта.

За един панически миг, Лираел си помисли, че принцът е убит. После видя как той се претърколи невредим. Некромантът отново вдигна меча си и Лираел изду дробовете си, опитвайки се да стигне там навреме, за да направи нещо. Ала не успя. Все още беше на четиридесет-петдесет метра, а умът й беше празен, забравил всички заклинания, които биха могли да изминат разстоянието и да отвлекат вниманието на врага.

— Умри! — прошепна Клор, вдигайки меча с две ръце над главата си и с насочено надолу острие. Сам го погледна и разбра, че няма да успее да се дръпне от пътя му навреме. Тя беше твърде бърза и силна. Едва успя да вдигне ръка и опита да изрече един символ на Хартата, но единственият, който му хрумна, беше безполезен, някакъв символ, който използваше, когато правеше играчките си.