Читать «Лираел» онлайн - страница 244

Острието се стовари.

Сам изпищя.

Падналото куче излая.

В неговия лай имаше магия на Хартата. Тя порази, Клор, когато нанесе удара. Ръцете й проблеснаха в златисто и зацвърчаха, а от хилядите миниатюрни дупчици се процеждаше бял дим. Ударът, който трябваше да прониже Сам, беше отклонен, а мечът се заби дълбоко в земята, толкова близо, че пламъкът изгори бедрото му.

Цялата свръхестествена сила на Клор беше вложена в това движение. Сега тя се мъчеше да измъкне оръжието, докато Кучето се приближаваше към нея с ръмжене. Сега то бе станало по-едро и вече беше голямо колкото пустинен лъв, със съответните зъби и нокти. Каишката му блестеше от символи на Хартата, които се движеха и сливаха в лудешки танц.

Мъртвото същество пусна меча и отстъпи назад. Сам с мъка се изправи на крака, докато Клор се отдалечаваше от него. Той стисна юмруци, опитвайки се да се успокои, докато се подготвяше да направи заклинание.

Лираел дойде миг по-късно, останала съвсем без дъх. Задъхана, тя започна да върви по-бавно и застана зад Кучето.

Клор повдигна един от призрачните си пръсти, а ноктите й се удължиха, превръщайки се в тънки черни остриета. Около нея все още се виеше бял дим, но дупките в ръката й вече се бяха затворили.

Тя направи крачка напред и Кучето отново излая.

В неговия лай имаше сила от Свободната магия, подкрепена от заклинания на Хартата. Каишката му светеше още по-ярко и Сам и Лираел трябваше да притворят очи.

Клор потрепна и вдигна ръце, за да скрие лицето си. Иззад маската й се процеждаше още бял дим, а под козината тялото й промени формата си. Тя започна да се свива в себе си, а дрехите й се мачкаха, докато призрачната плът под тях изтичаше навън.

— Проклет да си! — изпищя тя.

Космите паднаха на земята и бронзовата маска се стовари отгоре им. Една сянка, тъмна и гъста като мастило, отлетя надалече от Кучето и Лираел, движейки се по-бързо от всяка течност.

Лираел понечи да я последва, но Кучето застана на пътя й.

— Не — каза то. — Остави я. Аз просто я накарах да напусне тялото си. Твърде е силна, за да я отпратя сам обратно в смъртта или да я унищожа.

— Това беше Клор — каза Сам, блед и разтреперан. — Маскираната Клор. Некромант, с когото майка ми се е била преди години.

— Сега е една от Висшите мъртви — каза Могет. — Някъде отвъд Седмата или Осмата порта.

Сам подскочи няколко сантиметра във въздуха. Когато погледна надолу, Могет седеше съвсем спокойно до меча на Клор, сякаш бе стоял там през цялото време.

— Къде беше? — попита Сам.

— Оглеждах наоколо, докато вие се погрижите за всичко тук — обясни Могет. — Клор избяга, но ще се върне. На по-малко от две левги на запад има още мъртви ръце. Те са най-малко сто, водени от призрачни ръце.

— Сто! — възкликна Сам, а Лираел каза:

— Призрачни ръце!

— Най-добре да се връщаме в лодката — каза Сам. Погледна меча на Клор, който вибрираше в земята. Той вече не беше обгърнат от пламъци, но стоманата беше черна като абанос и гравирана със странни руни, които се гърчеха и свиваха и предизвикаха у него желанието да повърне.