Читать «Лираел» онлайн - страница 239

— Вероятно има още мъртви, или от онези създания на Свободната магия по цялата река — намеси се Могет с прозявка. Протегна се и проучи въздуха с деликатния си розов език. — Както обикновено, неприятностите идват едновременно от различни посоки. Мисля, че някой се приближава към нас, защото се боя да кажа, че кучето е право. Вятърът наистина носи някаква неприятна миризма. Събудете ме, ако има вероятност да се случи нещо лошо.

При тези думи, той отново се настани удобно, като се сви на мъничко бяло кълбо.

— Питам се какво според Могет означава „нещо лошо“ — промърмори разтревожено Сам. Той взе меча си и го измъкна наполовина от ножницата, за да се увери, че символите на Хартата, които беше поставил там, все още се движат.

Кучето отново подуши въздуха, когато лодката обърна посоката на движение към едно трасе, водещо към пристанище. Носът му потрепваше и то вдигна муцуната си по-високо, докато миризмата се усилваше.

— Свободна магия — каза накрая. — На западния бряг.

— Къде точно? — попита Лираел, закривайки очи с ръка. Трудно можеше да се види нещо на запад, срещу залязващото слънце. Единственото, което успя да различи, бяха гъстите върбови горички сред пустите полета, няколко импровизирани вълнолома и наполовина потопените във водата каменни стени на голям капан за риби.

— Не мога да видя — отвърна Кучето. — Само я подушвам. Някъде надолу по течението.

— И аз не виждам нищо — добави Сам. — Но ако Свободната магия не е по реката, можем просто да плаваме покрай нея.

— Надушвам и хора — докладва Кучето. — Уплашени хора.

Сам не каза нищо. Лираел го погледна и видя, че хапе едната си устна.

— Възможно ли е да е некромантът? — попита Лираел. — Хедж?

Кучето сви рамене.

— Не мога да определя оттук. Миризмата на Свободна магия е силна, така че би могло да е некромант. Или може би стилкън, или хиш.

Лираел преглътна тревожно. Тя можеше да плени някой стилкън, тъй като разполагаше с помощта на Нехима. Както и на Сам, Кучето и Могет. Ала не искаше да се стига дотам.

— Знаех си, че трябва да прочета онази книга — промърмори Сам. Не уточни коя.

Те седяха мълчаливо известно време, докато „Откривател“ продължи да се движи към западния бряг. Слънцето вече залязваше бързо и повече от половината от червения му диск беше под хоризонта. Звездите ставаха по-ярки със спускането на мрака.

— Струва ми се, че е най-добре… най-добре да огледаме — каза накрая Сам, с видимо усилие. Той привърза меча си, но не понечи да вземе пояса със звънците. Лираел ги погледна и й се дощя да можеше да ги вземе, но те не бяха нейни. Сам трябваше да реши какво да прави с тях.

— Ако пуснем котва на следващия кей, ще бъдем ли близо? — попита Лираел Кучето. То кимна с глава. Без да чака заповеди, „Откривател“ свърна към кея.

— Събуди се, Могет! — каза Сам, но говореше тихо. С падането на нощта реката бе утихнала. Не му се искаше гласът му да отекне над тихото клокочене на течението.