Читать «Пиратът Шарки» онлайн - страница 25

— Вържи го за масата! Макар че нас ни стовариха на Бахамските плитчини, все пак аз съм капитан и ти си длъжен да ме слушаш. Да се задавиш със солена вода, дано, подлецо! Как смееш да възразяваш на заповедите ми?

— Ама не, капитан Шарки, не се ядосвайте — каза домакинът, вдигна Скароу и го постави като дете на масата. С моряшка сръчност той омота с въже ръцете и краката на разпнатия капитан, прекара въжето под масата и запушил устата му с дългия шал, прикривал доскоро брадата на губернатора на Сейнт Кит.

— Е, капитан Скароу, ние с вас се разделяме — каза пиратът. — Ако имах зад гърба си макар и половин дузина чевръсти момчета, щях да взема вашия кораб с товара, но кресливецът Нед не е намерил ни един матрос от вашия екипаж, който да има поне за грош смелост. Тук наблизо се мотаят няколко черупки и ние ще пленим една от тях. Когато капитан Шарки има лодка, той може да плени гемия, когато има гемия, може да плени бригантина, а с бригантина ще завладее тримачтова шхуна, а с шхуна — напълно годен боен кораб. Така че побързайте за Лондон, докато не съм се върнал да завзема вашата „Утринна звезда“.

Те излязоха от каютата и капитан Скароу чу как в ключалката се превъртя ключ. После, докато се опитваше да се освободи от въжетата, надолу по трапа се разнесе тропот, а след това на юта, където над кърмата висеше лодка. Капитанът все още се въртеше и напрягаше, стараейки се да се освободи, когато до него долетя скриптенето на фаловете и плясъка на водата при спускането на лодката. В неистов бяс той късаше и дърпаше въжетата дотогава, докато най-после се сгромоляса от масата с издрани до кръв китки и глезени. След миг стана, прескочи мъртвия помощник, изкърти с крак вратата и се втурна на палубата.

— Хей! Питърсън, Армитидж, Уилсън — ревеше той. — Грабвайте ножове и пистолети! Спуснете голямата лодка. Пиратът… Шарки… ей там, в онази лодка! Боцмане, свири тревога. Всички на левия борд! Матросите в лодките!

Спуснаха голямата лодка, след нея и по-малката, но в същия миг старши кормчиите и матросите се хвърлиха към фаловете и се покатериха обратно на палубата.

— Лодките са пробити! — крещяха те. — Текат като сито.

Капитанът ругаеше свирепо. Надхитриха го. Над главите им блестеше звездно, безоблачно небе, не полъхваше и най-лек ветрец. На лунната светлина се белееха увисналите ненужни платна. В далечината се поклащаше рибарска гемия. Рибарите се бяха скупчили около мрежите.

Съвсем наблизо се гмуркаше и показваше върху вълните носът на малка лодка.

— Може да се каже, че тези рибари вече са мъртъвци — тюхкаше се капитанът. — Момчета, да викнем всички заедно и да ги предупредим за опасността.

Но беше късно.

Лодката се промъкна под бордовата сянка на рибарската гемия. Бързо, един след друг, прозвучаха два пистолетни изстрела, чу се вопъл, още един изстрел — след това — тишина. Рибарите не се виждаха повече. После неочаквано, с първия полъх на вятъра, долетял някъде от бреговете на Съсекс, бушпритът на гемията направи завой, гротплатното се изду и корабчето се отправи към Атлантика.