Читать «Пиратът Шарки» онлайн - страница 23

Не е чудно, че Евънсън с удоволствие служеше на губернатора: единият от двамата беше жертвата на негодника Шарки, а другият — отмъстител. Личеше си, че на грамадния американец му бе приятно да подкрепя с ръка инвалида, а вечер почтително да стои зад креслото на губернатора и да посочва с дебелия си пръст с изгризан нокът картата, която трябваше да се играе. Трябва да се каже, че когато на хоризонта се появи нос Лизард, джобовете на капитан Скароу и на старшия помощник Морган се бяха доста поизпразнили.

Скоро на кораба се увериха, че всички разкази за избухливостта на сър Чарлз Ивън не дават и най-малка представа за бесния му нрав. При най-малко възражение или противоречие брадата му изскачаше от шала, властният му нос се вирваше още по-високомерно, а бамбуковият бастун свистеше във въздуха. Веднъж той силно хлопна по главата бутналия го случайно корабен дърводелец. Друг път, когато екипажът започна да негодува от лошата храна и се пуснаха слухове за бунт, губернаторът заяви, че не е нужно да се чака тези кучета да въстанат, а че трябва дати изпреварят и да избият глупостите из главите им.

— Дайте ми нож! — крещеше той и бълваше люти проклятия. С мъка го удържаха от саморазправа с представителя на екипажа.

Капитан Скароу бе принуден да напомни, че ако в Сейнт Кит губернаторът не отговаря пред никого за действията си, то в открито море убийството си е убийство. Що се отнася до политическите му възгледи, то както се и очакваше, губернаторът бе убеден привърженик на хановерската династия и в пияно състояние се кълнеше, че винаги, когато срещал якобинец, застрелвал го на място. Но независимо от неговото самохвалство и необуздан нрав, той си оставаше добър компаньон, който знаеше безкрайно много вицове и всевъзможни истории, Скароу и Морган никога дотогава не бяха имали по-приятен рейс.

Настъпи последният ден от плаването. Минаваха покрай остров Уайт и отново видяха земя — белите скали Бийчхед. Надвечер корабът попадна в пълно безветрие на миля от Уинчелси, отпред се чернееше нос Данджнес. На следващата заран сър Чарлз щеше са може да се срещне с кралските министри в Уестминстър. На вахта стоеше боцманът, а тримата приятели за последен път се събраха в каютата на карти. Преданият американец, както и преди, заменяше очите на губернатора. На масата лежеше голяма сума, двамата моряка се стараеха в тази последна вечер да си възвърнат загубите. Изведнъж губернаторът хвърли картите на масата, сграбчи всичките пари и ги напъха в джоба на дългополата си копринена дреха.

— Играта е моя! — заяви той.

— О, сър Чарлз, не така бързо! — възкликна капитан Скароу. — Вие не сте свършили, пък и ние още не сме загубили.

— Лъжете! Да пукнете дано! — изкрещя губернаторът. — Аз ви казвам, че вече свърших и вие загубихте.

Той смъкна перуката и очилата си и под тях се откри високо плешиво чело и подвижни сини очи с червени като на булдог клепачи.

— Сили небесни! — изпищя помощникът. — Та това е Шарки!

Моряците скочиха, но огромният американец, хванал по един пистолет във всяка ръка, опря широкия си гръб на вратата на каютата. Пътникът също постави пистолет върху разпилените пред него карти и се разсмя с писклив, подобен на цвилене смях.