Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 7

Двама добре облечени испанци до тях също проявявали интерес към момичето. Когато го видели, те разменили тихичко няколко думи помежду си и сега единият от тях отместил стола си и се изправил.

Богъл бързо се обърнал.

— Не си търси белята, приятел — изсъскал той. — Сядай си на задника! Имам намерение да се срещна с тази дама, така че стой спокойно!

Онзи го погледнал безизразно, поколебал се и седнал.

Загрижен да няма неприятности, Ансел се изправил.

— Внимавай с кръвното си — подхвърлил той рязко.

— По дяволите кръвното. Докарай ми мадамата, преди да съм изпотрошил всичко в този бардак.

Доста смутен, Ансел се насочил към момичето. Всички наоколо го гледали.

Момичето стояло, облегнато на верандата, и го наблюдавало. Когато се приближил, то неочаквано се усмихнало. Зад големите, яркочервени устни се видели белите му зъби.

Ансел се стреснал.

— Здравейте! — казало момичето.

— Извинете — рекъл той, демонстрирайки най-добрите си маниери. — Чакате ли някого? Тук не е много подходящо за млада жена, без придружител.

— Така пише и в туристическите справочници — отговорило момичето тъжно, — но аз се мотая тук вече цяла седмица и нищо не ми се случва. Мисля, че цялата работа е измислена.

Ансел премигнал.

— Исках да ви поканя при нас, докато ескортът ви пристигне.

Тя се засмяла. Имала гръмогласен, звучен и заразителен смях, с нотка на безразсъдство, който накарал дори кръвта на Ансел да заиграе.

— Какво ви дава повод да мислите, че очаквам ескорт, татенце? — запитала тя. — Не мислите ли, че мога сама да се грижа за себе си?

Ансел изпитал рядко чувство на объркване.

— Извинете — казал сконфузено. — Вие сте по-зряла, отколкото мислех. Простете ми.

— Да не се горещим — казало момичето бързо. — Нека бъдем приятели. В края на краищата, Стенли и Ливингстън е трябвало да свикнат един с друг. Нали твоят приятел иска да се запознае с мен? Или този копнеещ израз е изписан винаги на лицето му?

Тя слязла по стълбите и се насочила към Богъл. Ансел объркано вдигнал рамене и я последвал. Богъл с удивление наблюдавал сцената и когато тя приближила, той просто продължил да седи и да премигва насреща й.

— Имате ли нужда от игла и конец? — попитало момичето, като се подпряло със слабата си, загоряла ръка на масата и се навело към него.

Очите на Богъл били като стъклени топчета.

— Ъ-ъ? — измучал той.

— Няма значение.

То седнало.

— Помислих, че сте си изгубили копчето, защото не станахте да ме посрещнете, но може би принадлежите към някоя от модерните школи.

То кръстосало крака, оправило полата върху гладките си като коприна колене и го погледнало замислено.

— Сега виждам какъв сте. Външността ви заблуждава от разстояние.

То наклонило глава и се усмихнало.

— Нека да отгатна. Определено, Чикаго. Басирам се, че сте носили пищов за някой от големите босове. Познах ли?

Богъл премигнал и погледнал безпомощно към Ансел.

— Не ме обвинявай, сам си го търсеше — казал Ансел, който започвал да се забавлява от ситуацията. — Идеята беше твоя.

— Много интересно — продължило момичето. — Значи той има идеи? Не предполагах, че е един от големите световни мислители, но в тези дни не може да се разчита на външността, нали?