Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 6

Историята, за която разказвам, се случила, след като двамата били работили заедно вече шест месеца. Местели се от място на място, прекарвайки сутрините в пресилване на оцветена вода в тайнствени зелени шишенца. Следобед организирали светкавични разпродажби и ги продавали на всеки, който бил достатъчно глупав да слуша рекламите им.

Ансел бил мозъкът на сдружението, а Богъл — мускулите. Богъл разпъвал малката палатка, монтирал сглобяемата платформа и подреждал зелените бутилки в стройни редици. Сетне удрял малък барабан, за да привлича вниманието. Барабанът бил негова идея и в някои квартали имал забележителен ефект.

Ансел седял в палатката и пушел глинена лула, докато хрипкавият шепот на Богъл не го вдигнел на крака: „Голяма група простаци чака отвън.“ Тогава той се измъквал величествено от палатката, с блестящи от фанатичен ентусиазъм очи и изигравал ролята си пред очите на смаяната публика.

Богъл демонстрирал огромните си мускули, натрупани единствено с помощта на доктор Ансел и на таблетките „Вирай“ (по три долара за кутийка с петдесет хапчета). През тълпата преминавала и снимка на отчайващо кльощава жена, придружена за сравнение със снимка на същата жена, но с тяло, което карало очите на местните жители да изскачат от орбитите им. И тази привлекателна трансформация се дължала изключително на доктор Ансел и на хапчетата за увеличаване на бюста (два долара и петдесет цента за кутийка с двадесет и пет таблетки).

Ансел и Богъл предпочитали кафенето на Лоренцано пред всяко друго място. Тук не идвали много американци и след шума и суматохата на центъра можели да прекарат една спокойна вечер.

Богъл пресушил бирата си.

— Ченгетата сигурно са ме забравили вече — рекъл той. — Измина почти година, а това е много време. Освен това, не си видял онези двама типа. Направих услуга на щата.

— Бъди разумен — отговорил му Ансел. — От какво ще живеем? Можеш ли да си представиш някой в Чикаго да купи от моите Вирайлови таблетки?

Богъл вече не го слушал. Облещил очи като светофари, той гледал към жълтъченорусата блондинка, която се появила от кафенето. Тя стояла на стълбището и оглеждала пълния с хора вътрешен двор.

— По дяволите! — възкликнал той, вкопчвайки се в масата. — Погледни това момиче!

Ансел въздъхнал.

— Наистина е приятно за гледане, но отначало ще те гали по косата, а накрая ще офейка със скалпа ти. Излизаш извън класата си, Богъл.

Но той не му обърнал внимание.

— Боже мили! — избухнал внезапно. — Тя е сама, Док. Докарай я тук преди някой туземец да я отмъкне.

Ансел погледнал със съмнение момичето. Изглеждало нежно, но енергичното му, дребно личице издавало силен характер. Имало големи очи и уста, но според Ансел най-привлекателен бил носът му. Русите копринени коси падали до раменете му и блестели като излъскана мед на ярката светлина на ацетиленов пламък. Носело елегантен, втален, бял костюм върху тъмночервена блуза.

Богъл шепнел настойчиво в ухото на Ансел:

— Докарай я, Док. Виждал ли си някога такива форми. Прилича на плана на увеселителния парк в Кони Айлънд!