Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 39

— Тук няма никой — казах аз, като отстъпих назад. — Те са я завлекли някъде.

— Мирише ми на умрял кон — обади си изведнъж Богъл и започна да поема дълбоко въздух през носа си.

Ансел се намеси:

— Запази спокойствие, за Бога — каза той и се присъедини към мен. — Трябва да има някой там. Няма ключалка, вратата е подпряна отвътре.

Аз се отдръпнах и я ритнах. Вратата потрепери, но не поддаде. Не зная защо, но изведнъж почувствах уплаха. Усещах, че ще се случи нещо, върху което нямах контрол, и въпреки това исках да вляза в тази колиба.

Обърнах се към Богъл.

— Слез от проклетия си кон, негоднико, и ми помогни!

Той бързо скочи от коня, щастлив, че има какво да върши и се приближи. Огледа вратата и като се отдръпна назад, стовари рамото си отгоре й. Тя изскърца силно и при следващия му удар болтът се счупи и вратата зейна.

Непоносима, отвратителна воня лъхна от вътрешността на постройката. Ние отскочихме назад.

— Какво е това? — възкликнах аз, като закривах с ръка устата и носа си.

— Сигурно вътре има разложен труп — каза Ансел с пребледняло лице.

Богъл беше позеленял.

— Повдига ми се — изстена той и се строполи на тревата. — Не мога да издържа, ще повърна.

Погледнах свирепо към Ансел.

— Тя не е мъртва, нали? — рекох.

— Не се вълнувай — каза той, преодолявайки с мъка гаденето. — Почакай тук, аз ще вляза вътре.

Той пое дълбоко въздух и се взря страхливо в тъмнината. Очите му, заслепени от ярката слънчева светлина, не виждаха нищо.

Бутнах го настрани.

— Махай се от пътя ми — рекох аз и прекрачих в ужасната, воняща черна пещ.

Стоях в стаята, дишайки през устата си, като усещах, как потта се стича по мен. Отначало не виждах нищо, но постепенно очите ми привикнаха с мрака. Успях да различа някаква фигура, седнала на пода и подпряна срещу стената. Това беше Куинтъл.

Старият индианец беше завит в мръсно одеяло. Главата му бе клюмнала ниско на гърдите, а ръцете му лежаха вдървени на калния под. Бръкнах за клечка кибрит и с трепереща ръка я драснах в каменната стена. Пристъпвайки напред, вдигнал малкия пламък над главата си, аз се взирах надолу към индианеца. Цялото му лице се бе разкапало, дори косата върху главата му бе обхваната от разложението. Тръгнах назад, изпуснах клечката и почти пипнешком стигнах до вратата. Никога не бях виждал по-отвратителна, отблъскваща картина и това изглежда бе опънало нервите ми.

Стоях, гълтайки въздух, в прохода на вратата и се чувствах толкова зле, че не можех да говоря. Ансел ме побутна по рамото.

— Какво има? — попита с глух глас той. — Защо изглеждаш така?

— Индианецът е — казах аз, като се опитвах да контролирам бунтуващия се стомах. — Той е мъртъв. Не го поглеждай. Това е най-отвратителното нещо, което съм виждал някога.

Погледнах назад в тъмното. Сърцето ми биеше до пръсване.

— Къде е Мира? — попитах аз. — Там няма никой друг, освен старият индианец.

— Има още една стая — рече Ансел. — Ето там, вдясно.

Бръкнах за нова клечка, запалих я и отново влязох вътре. Не поглеждах към индианеца. Гледах само към тъмния отвор в другия край на стаята и се придвижвах бавно натам. Ансел ме следваше. Спрях близо до вратата и се взрях вътре. Светлината от клечката разпръсваше мрака на няколко крачки наоколо. Пристъпих бавно напред и спрях точно до вратата. Пламъкът премигна и угасна.