Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 37

Пепоцтлан е малко селце в планината. Скалистият път минава през нея и няколко къщи от розов камък гледат към откритото плато, под което се намира индианското селище.

Открих Ансел и Богъл да си почиват в сянката на странноприемницата. Мястото не беше кой знае какво, но виното беше хубаво. Те току-що бяха накъсали някакво пиле, което за тези места беше рядко срещан деликатес. Бях идвал тук и преди, така че горе-долу знаех какво ме очаква. Когато пристигнах, се изненадах, че ги намирам само двамата. Слязох от коня, хвърлих юздите на един индианец и се отправих към тях.

— Къде е Мира? — попитах аз и трябва да призная, че изпитвах нетърпение.

Двамата изглеждаха малко гузни. Ансел взе думата.

— Тя е още там — каза той. — Седни и пийни едно.

— Да, като истински тигров дъх е — обади се Богъл, като напълни роговата халба и я тикна в ръката ми.

— Какво искаш да кажеш с това… още е там?

— Тя имаше страхотен успех пред Куинтъл и те поискаха да остане — рече притеснен Ансел.

Изгледах ги поред.

— Нещо не разбирам. Колко мислите, че ще стои там?

Богъл свали шапката си и се почеса по главата.

— Братче — каза той. — Тези индианци ми изкараха акъла от страх. Не исках да се карам с тях.

— Спокойно, Богъл — прекъсна го рязко Ансел. — Остави ме да обясня.

— И добре ще направиш — казах аз, като чувствах как побеснявам. — Какво, по дяволите, се е случило?

— Истината е, че тя се престара — рече Ансел. — Предупредих я, но тя изстрелваше все нови и нови фокуси и мисля, че събра очите на индианците. Помислиха я за превъплътена богиня.

— И после?

— Не искаха да я пуснат да си тръгне — продължи нещастно Ансел. — Опитахме се да я отведем с нас, но те се ядосаха.

— Ножове — обади се Богъл, потрепервайки. — Страхотно големи ножове, дълги колкото ръката ми. Казвам ти, приятел, изплашиха ме.

— И вие я оставихте, а? — попитах аз, като усещах как кръвта пулсираше в ушите ми. — Възхитително: Що за мъже сте вие, посрани маймуни такива!

Ансел избърса лице с носната си кърпа.

— Чаках те да дойдеш и мислех после да се обърнем към Федералната армия — обясни той.

— Ще им трябва месец да се размърдат — извиках разярен. — Мислех, че познавате този индианец. Защо не ми казахте, че не можете да му се доверите?

— Не е така — възрази бързо Ансел. — Бих му доверил живота си. Грешката беше нейна. Трябваше да видиш триковете, които им показваше. Бяха забележителни. Никога не съм виждал…

Изправих се.

— Вземаме оръжие, отиваме веднага там и я довеждаме обратно. Ясно ли е?

Очите на Богъл щяха да изхвръкнат.

— Само тримата? — попита той плахо.

— Само тримата — отговорих аз. — Намерете коне, докато аз открия оръжие.

— Чу ли какво ти казах за ножовете? — попита Богъл. — Страхотно големи ножове, колкото ръката ми.