Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 40

Внезапно ми се стори, че всичко това е нереално. Приличаше на кошмар, изпълнен с призрачни, неизвестни същества, които се трупаха около мен. Ако бях сам, със сигурност щях да избягам. Щях да тръгна назад, да се добера до слънчевата светлина и никога повече да не се връщам обратно в тази ужасна, плашеща тъмнина. Но Ансел беше до мен. Усещах ръката му на рамото си и чувствах, че докато той е близо до мен, ще мога да издържа.

— Чу ли нещо? — попита той шепнешком.

Ослушах се. Тишината беше толкова пълна, че чувах тупкането на сърцето в гърдите си и тихото дишане на Ансел.

Запалих клечка кибрит и ярката и светлина освети за миг стаята. После угасна и сенките отново се скупчиха около мен. В този кратък миг обаче аз видях една дълга, мършава сянка да се изплъзва от осветения кръг. Беше безшумна, като изплашен дух и когато светлината потрепери и угасна, аз бях много уплашен.

— Тук имаше някой — рекох аз. — Къде си, Док?

— Успокой се — отговори Ансел, докосвайки отново рамото ми. — Точно зад тебе съм. Какво беше това?

— Не зная.

Открих, че ръцете ми треперят така, че не можех да запаля друга клечка. Пъхнах кибритената кутия в ръката на Ансел.

— Запали. Тук има някой или нещо.

— Животно ли? — прошепна разтревожен Ансел.

— Не зная — казах през зъби и извадих 38-калибровия си пистолет.

Светлината от клечката проблесна. За секунда видяхме стаята отново. Мира лежеше върху разтегнато легло, съвсем неподвижна, със затворени очи. Нещо черно и безформено се движеше над главата й, но когато пристъпих напред, то се разтвори между танцуващите сенки, хвърляни от светлината на клечката.

— Дръж я по-високо — казах аз.

Вече можех да виждам. В стаята нямаше никой друг освен Мира и нас двамата с Ансел. В съзнанието ми завинаги ще остане това мигновено видение. Със спокойното си, решително личице, загледано в тавана на каменната постройка, с бялата си, блестяща рокля и косите, разпилени по раменете, Мира приличаше на прекрасна гръцка богиня. Но в този момент нямах очи за това. Страхът се беше загнездил в мен и усещах неговите ледени, стоманени пръсти в мозъка си.

— Тук имаше някой — казах аз, като сграбчих рамото на Ансел. — Знам, че имаше. Къде се скри? Док, дръж високо клечката. Трябва да е някъде наблизо.

Ансел не ми обърна внимание и се надвеси над Мира.

— Тя е добре — рече той изненадан. — Заспала е! Да заспи в тази воня.

Приближих се несигурно и го бутнах настрани. Трескаво изправих Мира да седне и като пъхнах ръка под коленете и я вдигнах от леглото. Когато го направих, стана нещо, което никога няма да забравя. Дори сега, когато го сънувам понякога, скачам облян в студена пот от кревата си. Беше съвсем като в ужасен кошмар. Когато вдигнах Мира, усетих, че нещо се мъчи да я изтръгне от ръцете ми. Сякаш внезапно тя бе станала много тежка и аз не можех да я издържа повече. Като че две дълги ръце държаха краката ми и аз едва пристъпвах.