Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 38

— Чух — отговорих му. — Ние забъркахме Мира в тази каша и ние трябва да я измъкнем.

Оставих ги и намерих съдържателя на странноприемницата.

— Какво можеш да ми предложиш, в смисъл на оръжие, приятел? — попитах аз, след като си стиснахме ръцете и се потупахме по гърбовете.

— Оръжие?

Малките му очички се разшириха. Ала, като видя погледа ми, той се ухили и каза:

— Отново неприятност, сеньор? Винаги неприятност с белия сеньор.

— Стига сме приказвали, направи нещо — прекъснах го аз, като го побутвах към къщата.

Той откликна и аз се сдобих с три карабини и три 38-калиброви пистолета.

Когато се върнах, другите двама бяха намерили коне. Дадох на всеки по карабина и пистолет и се качих на коня си.

— Не искаш ли да го отложим за утре сутринта? — попита с надежда Ансел. — Точно сега ще бъде много горещо по платото.

— Ще бъде — съгласих се и излязох с коня от двора.

Пътят към индианското селище минаваше през откритото плато. Само тук-там имаше по някоя групичка дървета и почти никаква сянка.

След един час, измъчвани от жегата и мухите, ние стигнахме до индианското село. Неговият жалък вид ме шокира. Шестте направени от кал колиби, покрити с бананови листа, стърчаха самотни, огрени от яркото слънце. Цялото място изглеждаше напуснато от хората. Спрях рязко коня си и останах загледан в колибите. Док и Богъл се приближиха и спряха животните си встрани от мен.

— Това ли е? — попитах аз. — Това ли е мястото?

— Да — отговори Богъл, бърчейки носа си. — Не прилича на Палм Бийч, нали?

Той отпусна ръце на седлото и се наведе напред.

— Не е като шикарните салони, с които са свикнали златокосите блондинки.

— Затвори си устата! — казах аз, ядосан на Ансел, който, след като беше довел Мира в това съмнително място, я беше оставил тук сама. Ако бях с тях, това нямаше да се случи.

Ансел се смъкна от коня си и тръгна бавно по утъпканата пътека между колибите. Нито аз, нито Богъл помръднахме. Стояхме с насочени пушки и го наблюдавахме.

— Няма никой наоколо — каза Ансел, когато се върна. — Може би са на лов.

Независимо от горещината, внезапно усетих кожата си да настръхва, сякаш ме бяха пипнали със студена ръка.

— По-добре я намери — казах тихо.

— Куинтъл има едно място навътре в гората — каза Ансел, подкарвайки коня си напред.

Ние го последвахме.

На края на гората, между храсти и камъни, се издигаше солидна постройка, направена от сив камък.

— Тук е — каза Ансел и слезе от коня.

Богъл се огледа наоколо.

— Не е място за живеене — рече той смутен. — Има нещо в тази бърлога, което не ми харесва. Не чувстваш ли и ти, приятелю?

— Не ставай глупав — отговорих аз, въпреки че и на мене не ми допадаше пропитата с влага атмосфера.

Предполагам, че това усещане се дължеше на абсолютната неподвижност и тишината, които царяха наоколо. Дори дърветата не помръдваха.

Слязох от коня и отидох до изгнилата дървена врата на постройката. Потропах с юмрук. Единствено шумът от ударите ми отекна в потискащата тишина. Спрях да чукам и се ослушах. От усиленото тропане по лицето ми се стичаше пот. Ансел и Богъл седяха на няколко ярда зад мен и ме наблюдаваха.