Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 18

— Без стая — рече тя твърдо.

Едва когато открих управителя на хотела и му се представих, ми дойде наум, че трябва да съм луд, за да я оставя отвън в колата. Страховете ми обаче бяха напразни, защото тя си беше там, когато излязох.

— Всичко е наред — казах аз, отваряйки вратата на колата. — Първо банята, а закуската ще е на верандата. Яйца, плодове и кафе. Добре ли е?

Мира излезе от колата с малък сак в ръка.

— Съвсем — отговори тя и за първи път ми се усмихна приятелски.

Стори ми се, че съм постигнал нещо с тази мадама. Казах й:

— Ще те чакам долу за закуска, след около половин час. Тогава ще престанем да се дърпаме за косите и ще се доверим един на друг.

Тя поклати глава.

— Нямам нужда от компания. Докарах те, както се бяхме уговорили, и мисля да си кажем сбогом.

— Не ставай смешна — рекох аз, като я държах здраво за ръката и я водех към хотела. — Кой ще ми плати закуската, ако ме оставиш.

Глава четвърта

Като знам мексиканските градове, в Оризаба можеше да бъде и по-лошо. Спускането от Мексико Сити към Оризаба е много стръмно. На разстояние от шестдесет мили слизате с близо шест хиляди фута. Атмосферата е съвсем различна, въздухът е по-плътен, а горещината става непоносима.

Чувствах се чудесно. Седнал на верандата, наблюдавах площада, където неколцина дребни индиански войници в мръсни униформи зяпаха с празен, безизразен поглед. Банята беше много приятна и с удоволствие излязох навън да хапна нещо. В другия край на площада се намираше пазарът за цветя. Въпреки ранния час, индианските жени вече работеха — връзваха, пръскаха и сортираха различни видове цветя. Тежката миризма преминаваше през площада и се носеше около нас.

— Радвам се, че дойдохме тук — казах аз. — Предчувствам, че това е началото на едно прекрасно приятелство.

Мира седеше с вдигнати на стола крака. Очите и бяха затворени — яркото слънце я заслепяваше. Беше се преоблякла в семпла, добре ушита ленена рокля, която и стоеше като излята.

— Във Вера Круз се разделяме — рече тя, без капчица решителност в гласа.

— А искаме ли да отидем там? — попитах аз. — Нека да си останем тук. Ти ще ми разказваш приказки всяка вечер и понякога за разнообразие ще ми танцуваш.

— Звучи ужасно любезно от твоя страна — каза тя, като се протегна мързеливо. — Но не виждам бъдеще за себе си в тази програма.

— Няма ли най-после да се измъкнеш от черупката си?

Тя отвори очи и се пресегна за кафето.

— Не, много е дълбоко в мен и никога не се пропуква.

Мира напълни чашата си и се загледа в планините, които сякаш притискаха града.

— Колко жалко — рекох аз, докато ровех за цигари.

Открих, че съм изпушил и последната си цигара „Честърфийлд“ и я погледнах с надежда.

— Вероятно изпускаш много от радостите на живота по този начин — добавих аз.

Тя ми подаде цигара от своите.

— О, не, нямам време за игри. Аз имам амбиции — каза тя.

— Сигурно имаш — отговорих, — но не трябва да прекаляваш. Та как каза, че ти е името?

Тя се засмя.

— Мира Шамуей.

Не се нуждаех от потвърждение. Знаех, че не съм сбъркал, но все пак се радвах да го чуя. По този начин и тонът ни ставаше по-приятелски, а това бе важно.