Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 16

Изчаках кръвното ми да се нормализира, заобиколих колата, отворих другата врата и се напъхах вътре. Тя замря неподвижна.

— За твое добро се надявам, че няма да ми създаваш неприятности — рече тя и остави картата настрани със спокойна решителност.

— Така е — успокоих я аз. — Всичко, което искам, е да ме закараш до някъде, където и да отиваш. Уморих се от Мексико Сити. Искам да сменя въздуха. Винаги се придвижвам на автостоп, защото съм зле с парите.

— Твоята сдържаност ме впечатли — отговори Мира.

Може би греша, но ми се стори, че долових разочарование в гласа й.

— Ако не излезеш от колата, ще те изненадам с нещо.

Настаних се по-удобно, но не я изпусках от поглед. Преди време бях имал работа с няколко яки мацки и не исках да рискувам.

— Преди да дойда в Мексико Сити се подвизавах като професионален културист. Един от любимите ми номера беше да минавам по сцената с мадама между зъбите, толкова съм як.

— О? — изглеждаше стресната. — И защо напусна?

— Изоставиха ме, — казах тъжно аз. — Мадамата беше същинска напаст, просто една глупава хлапачка с характер като зъболекарска бормашина. Лазеше ми по нервите. Непрекъснато трябваше да се боря с изкушението да я захапя. Разбираш колко тежко ми е било. Една вечер не издържах повече.

Вдигнах рамене и продължих:

— Имах намерение само да я ощипя, но изглежда съм прекалил.

Това я възпря за момент. Виждах, че се чуди какво да ме прави. Накрая реши да опита по друг начин.

— Мисля, че ще е по-добре да си вървиш — каза накрая. — В противен случай ще започна да крещя.

— Иска ми се да го направиш — отвърнах и я погледнах в очите. — Така ще мога да те плесна. Винаги съм искал да ударя шамар на някоя красива блондинка, но не съм намирал повод за това.

Неочаквано тя се наведе напред и яростно завъртя ключа на стартера.

— Надявам се да свършиш в затвора — рече и включи скоростта.

— Не се възбуждай — посъветвах я аз. — Вредно е за тена ти. Къде отиваме… Вера Круз?

— Така предполагам — отговори тя и подкара колата по тъмния, прашен път. — Естествено, само ако това те устройва.

— Всяко място ме устройва, стига да е далеч от тази боклукчийска яма — отвърнах аз. — Само се отпусни, сестричке. Не трябва да се боиш от мен. Нямаше да постъпя така, ако не исках да се махна от града, и е много гот да се пътува безплатно. Когато стигнем във Вера Круз, ще ме зарежеш и ще си спомняш за мен само в сънищата си.

— Бих казала, че ти ще ме оставиш — отбеляза тя. — Какво очакваш да направя? Да се омъжа за теб?

— Зависи от това дали сме старомодни — отговорих аз. — Не че правя намек за социалното положение. Повтори ми, прасковен цвят, как каза, че ти е името?

— Ако не си спомняш какво съм ти казала, няма да си правя труд да го повтарям.

— Тогава как да се обръщам към теб, сестричке? — попитах аз. — С „Ей ти“, или с „Ало“?

— Няма да се поболея, ако не се обръщаш никак — рече тя с безразличие. — Просто остави гласните си струни да почиват, а аз ще се преструвам, че те няма.

Погледнах часовника на таблото. Показваше 11.15.

— Преди да приема тези условия — заявих хладно, — нека се разберем нещо. Нали не смяташ да изминеш целия път до Вера Круз тази нощ?