Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 17

— Чако е на няколко мили оттук — отвърна тя. — Ще спра там, за да те предам на полицията и после ще си намеря хотел.

— От друга страна, ако караме и двамата, до сутринта ще стигнем в Оризаба — казах предпазливо. — Знам един чудесен хотел там. Има всички удобства, познати в света — ако светът свършваше с Мексико.

Тя помисли върху думите ми и накрая каза:

— Не ми харесва да спя в колата и да те оставя да караш. Може да ти хрумне нещо.

— Естествено, щом те е страх от мене — вдигнах рамене аз.

— Кой казва, че се страхувам? — Това изглежда я дразнеше. — Все още не съм срещнала нещо на два крака, което да може да ме уплаши.

— Звучи като последните думи на някоя знаменитост. Но ако е истина, сладурче, дай ми кормилото и подремни малко — казах ухилен.

Тя се поколеба за секунда и спря колата. Погледна ме втренчено, после в очите й се появи усмивка. Наистина си струваше да се види тази мадама. Независимо от факта, че за мен тя олицетворяваше двадесет и пет хиляди долара, беше и красива. Като казвам красива, разбирам, че нямаше друга жена в страната, която би могла да се сравни с нея. Аз харесвам блондинките. Те може да действат малко замайващо, но като ги гледам, очите ми си почиват. Това е единственият начин за възстановяване, който познавам.

— Слушай, братле — каза тя. — Ако започнеш да правиш нещо, което не е пряко свързано с таблото, ще ти счупя главата. Да не кажеш, че не съм те предупредила.

Обърна се и излезе от колата. Преместих се на нейното място и хванах кормилото.

— Отзад има повече място за спане — обясни тя, като влезе и ме остави сам на предната седалка. — Тук е щангата, ако решиш да се отклониш от главния път, ще ти я стоваря на главата. И няма да ти изпратя телеграма, преди да го направя.

— Ако те слушат как говориш — рекох аз, като потеглих, — никой няма да повярва, че имаш сантиментална жилка. Но без майтап, ангел мой, можеш да ми довериш живота си.

— Трябва да съм луда, за да го направя — каза тя.

Мисля, че заспа много скоро. Кадилакът се носеше в нощта. Наистина беше хубава машина и километражът на таблото щракаше миля след миля. Очаквах, че ще се събуди след час и ще ме смени, но тя продължи да спи. Предполагам, че детето беше уморено. Събуди се, чак когато заподскачахме по паветата, които водеха към покрайнините на Оризаба. Чух слаб стон и тя се обади:

— О-о-о, вече е светло. Спала ли съм през цялото време?

— Някой хъркаше в ухото ми — отговорих аз, докато завивах по главната улица. — Ако не си била ти, сигурно е имало непознат на борда.

— Аз не хъркам — каза хладно тя.

Чувах я как рови из чантата си за неизменните пудра и пухче.

— Не се безпокой — рекох. — Не трябва да се страхуваш от мен.

Спрях пред малък хотел от розов камък.

— Харесвам този звук, кара ме да си спомням за дома.

— Носталгия? — попита тя и се обърна да ме погледне.

— Да — отговорих аз. — Някога съм живял във ферма.

Излязох бързо от колата.

— Почакай ме тук, аз ще уредя всичко. Стая ли искаш или само баня и кафе?