Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 130

— Добър вечер. Мога ли да направя нещо за вас?

Преди Кланси да отвори уста, гласът на Арим прозвуча зад гърба му:

— Можеш да махнеш тази усмивка от безличното си лице.

Кланси не можеше да повярва на ушите си. Огледа се обезумял наоколо, зяпнал от изненада.

Сестрата тръсна глава:

— Ако ще си говорим така, и твоето лице не е кой знае какво, а ако съдя по гласа ти, май си от обратните!

Когато мина покрай Кланси, се чу силно шляпване. Момичето стреснато отскочи и едва не извика. За миг остана втрещено, после се обърна с пламнало лице:

— Такова нещо не се прави — възмути се то. — Да не би да се смятате за джентълмен?

Кланси мигаше насреща й.

— Нищо не съм направил — промърмори смутено той.

— За вас може да е нищо, но трябва да ви кажа, че в родния ми град възпитаните мъже не се държат така.

Кланси се ядоса:

— Не сте единствената, която има родно място — отговори рязко той.

— Нямам желание да посетя вашето, ако всички мъже там приличат на вас — заяви сестрата, като сложи пренебрежително ръце на гърба си и се отдалечи.

Тази забележка засегна гордостта на Кланси.

— Ако искате да знаете, моят роден град е най-старият в страната.

— Това не ме изненадва — отговори с чувство сестрата, — държите се като дивак. — И като вирна глава се отдалечи по коридора.

— Що за болница е това? — възмути се Кланси. — Дори сестрите са луди!

В този миг вратата на Мира се разтвори и лекарят излезе.

Скочих на крака.

— Мога ли да я видя? — нетърпеливо попитах аз.

— Съжалявам — той ме изгледа угрижено. — Направих всичко, което бе по силите ми.

Сърцето ми се сви.

— Тя не е… — започнах, но очите му говореха красноречиво.

— Тя не се съпротивляваше. Не разбирам защо. Сякаш й липсваше желание за…

Втурнах се край него и влязох в стаята.

Болногледачката бе издърпала чаршафа над лицето на Мира. Тя ме изгледа съчувствено и напусна стаята.

Гледах слабичкото тяло на Мира под чаршафа и се чувствах ужасно.

— Значи е умряла — промълви Арим, която внезапно се бе появила до мен. — Можеш ли да си представиш това?

И тя дръпна чаршафа от лицето й.

Мира изглеждаше много спокойна. Косите й обграждаха бледото й личице, а на устните й трептеше усмивка.

— Истинска самодоволна, двулична и благоприлична бегълка от манастир — заяви Арим. — Точно такава е тя.

— Не говори така — уморено се отпуснах на леглото аз. — Тя искаше да живее, но ние дойдохме твърде късно, за да й помогнем.

— Пфу! — възнегодува Арим. — Преструва се. Престани, Мира! Или ще взема тялото ти и ще те оставя на сухо.

— Само се опитай и призракът ми ще те преследва до края на живота ти — дочух гласа на Мира.

Обърнах се изненадан. До леглото едва успях да различа неясна фигура.

— Недей да се материализираш още — извика Арим. — Съвсем гола си!

— Като че ли не го знам! — раздразни се Мира. — Къде се изгубихте двамата? Тъкмо тръгвах да ви търся.

— Почакай — обадих се аз. — Значи не си мъртва?

— Разбира се, че не е — намеси се Арим. — Казах ти да не се тревожиш.

— Тревожеше ли се, скъпи? — попита Мира с копнеж.

— Знаеш какви са мъжете — нехайно отвърна Арим. — Но не му обръщай внимание. Върни се в тялото си. Трябва да поговорим.