Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 132

Кланси също ги видя. Премигна няколко пъти и разтърка очите си. Отново се вторачи и пребледня.

— Хубава е, нали? — реших да блъфирам аз.

Той издаде няколко гърлени звуци. Капки пот лъщяха на челото му. Доближи се до леглото, без да откъсва очи от тях.

— Аха — изсумтя дрезгаво той, — но не е нещо, което бих желал да виждам всеки ден.

— Нито пък аз — искрено се съгласих, — но наистина изглежда щастлива.

— Не мога да понеса тази гледка! — Кланси с мъка се задържа за таблата на леглото. — Май не съм добре със зрението. Няма ли две жени в леглото?

— Не — категорично отрекох аз. — Не бих казал подобно нещо.

— Естествено — изпъшка той. — Напоследък много се преуморих.

— Добре ще е да отидеш и да си легнеш някъде на спокойствие — посъветвах го аз.

— Е, да — отвърна Кланси, — но къде има такова спокойно място.

И излезе, влачейки крака.

Обърнах се към леглото в момента, в който Арим се сливаше с Мира.

— Много ще се радвам, когато приключи всичко това — измърморих аз, като бършех лицето си с носната си кърпа.

Мира седна в леглото.

— Чакай ме. Ще бъда при теб след няколко минути.

— Никой не бива да те види — предупредих я и излязох в коридора.

Кланси се бе отпуснал съкрушено на един стол, заровил лице в ръцете си. Двамата полицаи го наблюдаваха загрижено.

— Оставете го на спокойствие. Много му се струпа на главата.

— Никой не го тревожи — смутено промърмори едното ченге. — Той ни създава тревоги.

Отидох по-близо до изхода и зачаках. Мира не се забави. След няколко минути гласът й погали ухото ми:

— Да вървим!

В дванадесет без четвърт бяхме в моргата. Кльощав свадлив мъжага с дълги мустаци и множество червени вени по гърбавия си нос седеше зад гишето.

— Какво желаете? — сърдито попита той.

— Тук имате един труп, който бих желал да видя — отвърнах аз, като извадих журналистическата си карта от вестник „Рикордър“ и му я подадох, — един човек на име Ансел. Док Ансел.

Той ми хвърли картата:

— Елате утре — и вдигна вестника си.

— Вижте какво — настоях аз. — Трябва да го видя сега.

Служителят от моргата ме изгледа сърдито през очилата си:

— Не може да се влиза нощем. Вървете си.

Обърнах се към Мира:

— Много мил и услужлив човек. Добре би било да вземеш нещата в свои ръце. Виж колко е часът!

Беше дванайсет без десет.

— Тръгвам — каза Мира и изчезна.

На пода до мен останаха събраните й на купчинка дрехи. Най-отгоре се мъдреше шапката й, а най-отдолу — обувките.

Запалих цигара и с интерес наблюдавах реакцията на служителя.

Той предпазливо стана и огледа с изцъклен поглед купчинката дрехи.

— Удивително е колко малко неща обличат върху себе си момичетата — подметнах приветливо аз. — Шепа коприна тук, копринен шал там, и пак изглеждат очарователни.

— Къде е тя? — прошепна той, като се хвана за гърлото.

— Отиде в моргата, но ще се върне.

Той изпъшка и се свлече на пода. Не го обвинявам, голям шок беше за човек на неговата възраст.

Оставих го да лежи там и се втурнах вътре. Едва бях стигнал до стълбите и видях, че Док Ансел се качва, препъвайки се.

Изтичах надолу и го прегърнах:

— Док! — извиках. — Толкова се радвам да те видя!