Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 123

Седнах до нея и взех ръката й.

Тя отвори очи:

— Боях се, че няма да дойдеш.

Уиски сложи дългата си муцуна на леглото. Тя докосна ушите му и пак се обърна към мен.

— Никой не може да ми попречи — опитах се да се усмихна. — Моля те, оздравявай, скъпа, не мога да се справям без теб.

— Ще оздравея — промълви тя, — само че съм уморена. Ще ми стане по-добре, ако поспя. Не искам да съм будна повече.

— Чуй, дете, докторът каза, че си се предала — продължих аз, като галех китката и, — трябва да се бориш. Двамата с Уиски имаме нужда от теб. Не можеш да ни изоставиш.

— Страшно трудно е — сънено прошепна тя. — Разполагам само с половината от съпротивителните си способности. Ако моето друго „аз“ бе тук, щях да се справя.

Едва сега осъзнах защо не можеше да се възстанови. Необходима й бе Арим, за да й помага. Преди да кажа каквото и да било, една медицинска сестра влезе и ми направи знак да изляза.

Помилвах ръката на Мира.

— Ще се върна. Обещай, че ще ме чакаш.

Тя отвори с усилие очи.

— Върни се по-скоро — каза тя с копнеж.

Излязох в коридора.

— Доста е зле, нали? — попита Самърс.

— Май е така — отвърнах аз. — Ще се поразходя около сградата. Мъчително ми е да стоя тук.

— Естествено — съчувствено каза той, — зная как се чувстваш.

Отидох при Богъл.

— Горе главата. Правя всичко, което мога, за нея.

Очите на Сам се просълзиха.

— Не проумявам защо го сторих — сломено призна той. — Сякаш бях полудял.

Изпитвах жал към него.

— Зная чувствата ти към Док. За теб той беше онова, което е Мира за мен. На твое място щях да направя същото.

— За нищо на света не бих я наранил — съкрушено поклати глава той, — но се напих и освирепях.

Не можех да му кажа нищо утешително, затова си тръгнах и излязох на улицата.

— Уиски, ще търсим Арим. Единствено тя може да спаси Мира.

— Как ще й помогне? — отчаяно попита Уиски.

— Нима не разбираш? У нея е половината от волята за живот и силата на Мира Ако се съюзят, ще могат да се борят. Пепи сигурно знае къде е. Първо ще отида при него.

— Рисковано е да се срещаш с него, не мислиш ли?

— Длъжен съм да рискувам. Ако не знае къде е Арим, загубен съм.

— Няма да каже нищо, ако не му занесеш снимките — предупреди ме Уиски. — Защо не ги вземеш и не се споразумееш с него?

Погледнах часовника си. Беше седем и половина. Навярно Медокс си беше отишъл.

— Добра идея. — Махнах с ръка на едно минаващо такси. — Ако успеем да се вмъкнем в кабинета на Медокс, струва ми се, че ще мога да разбия сейфа му.

По пътя Уиски заяви.

— Не ми се иска да участвам във всичко това. Просто ти дадох един съвет.

— Идваш с мен без повече приказки — отсякох аз. — Главното е да се доберем до кабинета му, без да ни видят. Останалото е лесно.

Уиски смутено тракна със зъби.

— Кучетата не ги пращат в затвора, нали?

— Не, ще те отведат някъде и ще те застрелят.

— Боя се — тъжно призна той.

— Не се тревожи. Не могат да го направят повече от веднъж — подхвърлих му аз, за да го ободря.

Кабинетът на Медокс беше на най-горния етаж на сградата на „Рикордър“. Спрях таксито на ъгъла на улицата и изминахме пеш късото разстояние до входа. В този час нямаше дежурен портиер, но трябваше да мина покрай мъжа на гишето за информация в коридора, за да стигна до асансьора.